Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Докато Токай-ихто и двамата му бойци Чапа и Тобиас бяха водили боя, за да прикриват кервана, Мечата орда вече бе достигнала горите на Блек Хилс.
МЕЧИТЕ МОМЧЕТА
Снеговалежът постепенно бе престанал и вятърът утихна.
Бяха се образували мъгли, които затрудняваха видимостта. После отново просветля, стана съвсем светло след мъглата и най-после жълтото злато на слънчевите лъчи я проби. Керванът спря. Всички бяха чули изплашени изстрелите, но и всички знаеха вече, че първата заплашваща ги опасност бе преодоляна. Старият Хавандшита вдигна ръце и изрече от името на цялата племенна група молбата за мир към Великия непознат, утринната молитва, както бе обичай от прастари времена. Момчето Хапеда познаваше този тържествен миг още от най-ранното си детство и днес го изживя с особена и дълбока сериозност. Защото тази сутрин слънцето огря за първи път преселниците, които бяха тръгнали на дълъг път към нова родина.
Горите и скалите на Черните хълмове приеха бегълците. Момчето Хапеда никога не бе пристъпвало тези планини, които се числяха към централните райони на земите на дакота, и към желанието му да се изскубне от врага се прибави и напрежението от срещата с новото и неизвестното.
Хапеда чу брадвените удари, с които мъжете начело на кервана си проправяха път между ниските клони и храстите сред гората. Откъм прерията се появи Токай-ихто заедно със своите двама „бели вълци“. Мъжете държаха оръжията си все още готови за стрелба и следваха кервана отблизо.
Когато дойде ред на Хапеда да навлезе сред гъстия храсталак, той скочи от мустанга си и го поведе за юздата. Гората слизаше отначало надолу, защото една речна долина опасваше като колан планинския масив; откъм дъното на долината се чуваше шумоленето на водата. Керванът бе избрал една стара дивечова пътека, която всички дакотски племенни групи по тези места бяха използували редовно. Обаче бурята отново бе съборила много дървета, снегът бе счупил много клони; затова въпреки пътеката напредването беше бавно и трудно.
Когато слязоха в долината, Хапеда можа да обгърне с поглед огряната от слънцето река. Прозрачните струи се плъзгаха над пясъка и се провираха между големите, покрити със сняг камъни. Високата една педя вода носеше със себе си само тънки парчета лед. И все пак по средата реката си бе издълбала малко по-дълбоко корито, през което водата течеше по-бързо и безпрепятствено. На това място керванът поспря за малко, тъй като натоварените коне не можеха да го минат лесно. А през същото време началото на кервана бе завило вече на оттатъшния бряг наляво и сега се придвижваше нагоре по течението на реката.
Преселниците следваха многобройните завои, които реката правеше около скалите на планинския масив. Отрупани с блестящия си снежен товар, дърветата стояха в мълчалив шпалир на брега. Керванът вървеше все напред и напред. Когато заобикаляше някоя извивка на реката, Хапеда разпознаваше хората и конете чак до началото на кервана. Виждаше Хавандшита, също и Унчида, която водеше кулестия мустанг и черния Охитика. Само приятеля си Часке Хапеда не можеше да открие. Къде ли се беше сврял Часке? Не може да не бе тръгнал заедно с всички! Съвсем естествено беше, че и той е тръгнал с кервана и не е останал в шатрата на омразния си втори баща Шонка. Но защо никъде не се виждаше?
Дълги уморителни часове керванът вървеше без почивка. Най-сетне слънцето потъна на запад по горното течение на реката и заля върховете и билото на планината с нежния си червен блясък. Долината потъна във вечерната сянка и шумолящата вода потъмня.
Хапеда се зарадва, когато Хавандшита заповяда керванът да спре. Момчето беше съвсем изнурено след прекараната в дежурство безсънна нощ и бе издържало върху гърба на коня си четиринадесет часа, без да хапне нищо. То вече виждаше определеното за лагеруване място. Предводителите на кервана бяха избрали за целта един леко изкачващ се на север, защитен от скалите залив в долината. И тук по боровете и по оголелите дъбове имаше натрупан сняг, но не толкова дебел, както в прерията. Разтовариха конете и ги отведоха навътре в гората. Хапеда също освободи мустанга си и го пусна с другите. А той крачеше из снега, търсейки. Намери под едно старо дърво с възлести клони баща си, който лежеше загърнат в завивки в една падинка между корените. Майка му донесе пълен мях с вода и Хапеда изяде едната от двете гарги, които Монгшонгша бе опекла предишната вечер. Другата гарга той прибра. Сигурно Часке нямаше нищо за ядене. Четансапа не хапна нищо.
— Гладът е полезен за зарастване на раните — поучи той сина си.