Петдесет нюанса сиво

Късно следобед с мама се бяхме излегнали до басейна. Тя буквално се беше размазала от спокойствие. Нали господин Златна паричка нямаше да идва, та нямаше и от какво да се притеснява. Докато лежах под слънцето и се напъвах да хвана малко тен, не спирах да мисля за предната нощ и за тази сутрин и за нещата, които си казахме, и за нещата, които направихме. И усмивката ми на селски идиот не слизаше от лицето, колкото и да се мъчех да съм сериозна. Спомнях си разговорите ни. Отношението на Крисчън се бе променило рязко, и то към добро. Какво ли се бе променило? Какво се бе случило между онзи негов дълъг мейл и срещата ни вчера? Какво бе направил? И тогава едва не разлях содата си, седнах рязко и се сетих. Бе ходил да се вижда с... нея. Елена.

„Еба ти!"

Мозъкът ми завря. Дали тя му бе казала нещо? О, ако бях муха на стената по време на този разговор, досега да съм скочила в супата й или във виното й и да съм я удушила..

- Какво има, Ана? попита мама, очевидно стресната от реакцията ми.

- Нищо, мамо, сетих се нещо. Колко е часът?

- Към шест и половина.

Хм... няма да е кацнал още. Дали да го питам? Можех ли изобщо да го питам? Или може би тя нямаше нищо общо с това? Силно се надявах да е така. Какво бях казала в съня си? Обзалагам се, че е било нещо за него, когато го сънувах в оная клетка. Каквото и да бе предизвикало тази промяна, исках да е от него, а не да идва по неин съвет.

Проклета жега! Изгарях под това слънце. Реших да се гмурна в басейна.

Преди да легна включих лаптопа. Не се бе обаждал. Нито дума. Дали бе пристигнал?