Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Дочу характерното потракване на дракски челюсти и побърза да се шмугне сред храсталаците в подножието на дворцовата ограда. Беше настръхнал от ужас, едва овладяваше шумното тракане на зъбите си и усещаше в устата си горчилка. Беше прекарал твърде много години в дракски плен, за да си позволи отново да изгуби свободата си. Остана стаен на мястото си, докато драките отминат. Успя да улови само няколко думи от разговора им. Изглежда, ги вълнуваше ситуацията около Скиталците. Но това бяха войни и явно горяха от желание да се бият, защото обсъждаха какво би могло да разпали поредния военен конфликт. Миердан намираше дракските войни за тъпи, праволинейни и лишени от въображение. Единственият сред тях, способен на хитрост и лукавство, бе генерал Гатхул. Изглежда, генералът бе надарен не само да бъде пълководец, но и дипломат.

Когато най-сетне чуждоземците отминаха, Миердан изпълзя от укритието си и се огледа. Доколкото можеше да съди по характера на постройките наоколо, намираше се недалеч от казармите на доминионските рицари. Ако го заловят тук, животът му щеше да бъде изложен на опасност, също както и ако бе попаднал в лапите на драките. Миердан се шмугна обратно в шубраците.

Отново гласове, този път човешки. Дребничкият човечец зарови лице в тревата, молейки се да остане незабелязан.

— Значи приключихме с това — боботеше нечий хрипкав глас. — Костюмът е проверен и зареден, командире.

Вторият глас беше малко по-мек тенор, но той прикова веднага вниманието на Миердан. Ученият се надигна и едва сдържа порива си да подаде глава от храстите, за да се увери, че притежателят на гласа е този, за когото мисли.

— К’рок ме изненада.

— Бих дал лявото си орехче, за да узная защо му позволиха да дойде с теб, командире. Сигурно ще те шпионира.

— И аз имам подобни съмнения. Но К’рок никога не е бил верен докрай на дракската кауза. Не бих могъл обаче да разчитам на верността му. Добре, че с мен ще бъдат Роулинс и Амбър.

Миердан промуши глава между два клона. Сега вече различаваше съвсем ясно двамата мъже. Гласът наистина принадлежеше на този, за когото си мислеше. И как би могъл да го забрави, след като му бе спасил живота. Само че сега същият този човек би трябвало да е в тъмницата на Пепус, обвинен в предателство. Що за чудо ставаше?

— Ще ти призная — продължи Рицарят, — че не ми се ще да вземам Амбър с мен.

— Но и не можеш да я задържиш, командире.

— Тя заслужава нещо по-добро, сержант. Пепус ме освободи, за да намеря Колин, но не е свалил от мен обвиненията, а не е изключено и изобщо да не го направи. Засега все още съм предател и кой знае, току-виж, след като императорът вече няма нужда от мен, реши да се отърве веднъж и завинаги.

— Ти не си изменник, командире — отвърна Ласадей с глас, звънтящ от увереност.