Урокът от нейната смърт [bg]

— Това е доста странно изискване.

— Да, във Вашингтон имат някои особени правила.

Познанията на декана подчертано се разширяваха.

— Вашият бизнес в Чикаго ли се намира?

Барет отвърна:

— И там, освен на други места.

— А в каква област? Банково дело?

— В доста области.

Декан Ларъби закима.

— Предполагам, че не трябва да питам откъде идват тези пари.

— Питайте каквото искате.

— Откъде?

— От различни предприятия.

Деканът кимаше.

— Не е нещо незаконно, нали?

— Незаконно ли? — Барет се усмихна като обиден оберкелнер. — Добре, да погледнем на нещата в най-общи линии. Давам ви назаем пари при справедливи, договорени условия. Вие ги връщате, основната сума плюс лихвата. — Погледът му се плъзна по портрета на бивш декан с големи бакенбарди. — Това не ми звучи незаконно.

— Мисля, че не е — рече тя. Деканът погледна навън към вътрешния двор, после отново се взря в килимчето на Уилям Дийн Хауелс. Тя се чудеше не трябва ли директно да попита дали току-що не е въвлякла своя колеж в някаква голяма перачница на пари, но реши, че може да прозвучи оскърбително или като обвинение в престъпление, което и в двата случая бе рисковано и това сложи край на колебанието й.

Тя погледна през прозореца и видя как един люляков храст се огъва под пролетния вятър. Това й напомни стиховете на Уитман за смъртта на Линкълн и по някаква свободна асоциация тя си спомни, че последния път, когато бе плакала, беше в колежа, в дъждовния следобед на 22 ноември 1963 година12. Сега тя усети как очите й се пълнят със сълзи, макар че този път те бяха от облекчение и може би от радост.

Тя каза:

— Мисля, че се споразумяхме.

Барет се усмихваше неопределено. Той рече:

— Ако вдигнете до десет милиона, ще намаля лихвата до едно и три четвърти.

Деканът отвърна:

— Не бива да се лакомим сега. В края на краищата, ще трябва да ги връщаме.

— Да, госпожо, ще трябва да ги връщате.