Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Нинив ахна.
— Но… сигурна ли си, Марин? Сигурна ли си? — Жената кимна и лицето й се набръчка. Беше готова да се разплаче. — Марин, ако дори само си подозирала, че тази жена е могла да отрови Бран, защо не си се обърнала към Кръга?
— Тя каза, че Бран и Харал не вървели в Светлината — отрони Марин. — Затова, че говорили така срещу Премъдрата. Каза, че затова са умрели. Светлината ги била изоставила. Тя непрекъснато ни говори за греха. Каза, че Пает ал-Каар е грешник, защото се изказа против нея след смъртта на Бран и Харал. Единственото, което каза той, беше, че нейното Лечителство не е като твоето, а тя взе че надраска Драконовия зъб на вратата му, с въглен, пред очите на всички. И двете му момчета умряха същата седмица — просто така, майка им ги заварила мъртви, когато отишла да ги събуди. Бедната Нела. Намерихме я да се щура из двора, плачеше и се смееше едновременно, и викаше, че Пает бил Тъмния и че той е убил момчетата. На другия ден Пает се обеси. — Тя потръпна и гласът й стана толкова тих, че Нинив едва можеше да я чуе. — Имам четири дъщери, които живеят под покрива ми. Все още са живи, Нинив. Разбираш ли какво ти казвам? Все още са живи и искам да ги запазя живи.
Нинив усети, че я прониза студ.
— Марин, не можете повече да допускате това. — „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“ — Ако Женският кръг се обедини, можете да се отървете от нея.
— Да се обединим срещу Малена? — Смехът на Марин прозвуча като хлип. — Всички се страхуваме от нея. Но е добра към децата. Напоследък, както изглежда, непрекъснато се разболяват деца, но Малена прави за тях всичко, което може. Когато ти ни беше Премъдра, почти никой не умираше от болест.
— Марин, чуй ме. Нима не разбираш защо непрекъснато има болни деца? Ако не може да ви принуди да се боите от нея, тя прави така, че да мислите, че имате нужда от нея заради децата. Тя им го причинява, Марин. Точно както го е причинила на Бран.
— Не би могла — изпъшка Марин. — Не би го направила. Не и на малките.
— Тя е, Марин. — „Пътят назад…“ Нинив потисна решително тази мисъл. — Има ли поне някоя от Кръга, която да не се бои? Някоя, която ще ме чуе?
— Всички се боят. Но Корин Айилин може и да те послуша. Ако тя го направи, може да убеди още две-три жени. Нинив, ако достатъчно жени от Кръга се вслушат, ще станеш ли отново Премъдра? Мисля, че ти си единствената, която не би се преклонила пред Малена. Ти просто нямаш представа каква е.
— Ще стана. — „Пътят назад…“ Не! „Това са моите хора!“ — Слагай си наметалото и ще идем при Корин.
Марин се колебаеше дали да излезе от хана и когато Нинив я повлече навън, започна да се запъва от стъпало на стъпало, да се присвива и да се озърта боязливо.
Преди да изминат и половината път до къщата на Корин, Нинив забеляза някаква висока кльощава жена — крачеше бързо покрай отсрещната нива и блъскаше ечемичените класове с дебел върбов клон. Беше кокалеста и в нея се долавяше някаква злобна сила. Устата й беше стисната в яростно упорство. Кен Буйе притичваше прегърбен след нея.
— Малена. — Марин придърпа Нинив между две съседни къщи и зашепна, като че ли се боеше, че жената ще ги чуе от другата страна на моравата. — Знаех си, че Кен ще я доведе.
Нещо накара Нинив да се озърне през рамо. Зад нея се бе изправила сребърна арка, достигаща от едната къща до другата, с бяло сияние. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
Марин изпищя сподавено.
— Видя ни. Светлината да ни е на помощ, идва насам!
Високата жена зави през Моравата към тях. Крачеше бавно, като че ли за тях не съществуваше никаква надежда за спасение, и жестоката й усмивка се разширяваше с всяка следваща стъпка. Марин задърпа Нинив за ръкава.
— Трябва да бягаме! Трябва да се скрием, Нинив, хайде. Кен сигурно й е казал, че си тук. Тя мрази дори само да й споменават за теб.
Сребърната арка прикова очите на Нинив. „Пътят назад…“ Разтърси глава, мъчейки се да си спомни. „Това не е истинско.“ Извърна поглед към Марин. Страхът беше изкривил лицето на жената. „Трябва да си непреклонна, за да оцелееш.“
— Моля те, Нинив. Тя вече ме видя с теб. Видя ме! Моля те, Нинив!
Малена се приближаваше, неумолимо, безжалостно. „Моите хора.“ Арката сияеше. „Пътят назад. Не е истинско.“