Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Нинив изхлипа, дръпна ръката си от вкопчилата се Марин и се хвърли към сребристия блясък.
Писъкът на Марин я прониза.
— Заради обичта на Светлината, Нинив, помогни ми! ПОМОГНИ МИ!
Сиянието я обгърна.
С широко отворени очи Нинив се измъкна през арката, едва забелязвайки Айез Седай. Викът на Марин още кънтеше в ушите й. Дори и не трепна, когато изляха студената вода отгоре й.
— Измита си и си пречистена от фалшива гордост. Измита си и очистена от измамна амбиция. Идеш при нас измита и пречистена, в сърце и душа. — След като Червената аджа отстъпи, Шериам се приближи и хвана Нинив за ръката.
Нинив се стресна и осъзна коя е и къде се намира. Стисна с две ръце яката на Шериам.
— Кажи ми, че не беше истинско! Кажи ми!
— Лошо ли беше? — Шериам се освободи от ръцете й, сякаш привикнала на такава реакция. — Всеки път е все по-лошо, а третия път е най-тежко.
— Оставих приятелката си… Оставих хората си… В Ямата на ориста, за да се върна. — „Моля те, о, Светлина, нали не беше истинско. Аз всъщност не… Трябва да накарам Моарейн да си плати. Трябва!“
— Винаги се появява някаква причина да не се върнеш, нещо, което да те задържи или да те отвлече. Този тер-ангреал ти заплита примки от неща, извлечени от собствения ти разсъдък, затяга ги, здрави и силни, по-яки от стомана и по-смъртоносни от отрова. Тъкмо затова го използваме за изпитание. Трябва да искаш да бъдеш Айез Седай повече от всичко друго на света, толкова, че да можеш да се изправиш пред всичко, да се сражаваш, освободена от всичко, за да го постигнеш. Бялата кула не може да приеме по-малко. Това е, което искаме от теб.
— Искате твърде много. — Нинив се втренчи в третата арка. „Третия път е най-тежко. Какво може да е по-тежко от онова, което току-що направих?“
— Добре — каза Шериам. — Ти се стремиш да станеш Айез Седай, да преливаш Единствената сила. Никоя жена не трябва да пристъпва към това без страх и благоговение. Страхът ще те държи нащрек. Предпазливостта ще съхрани живота ти. — Тя извърна Нинив срещу арката, но не отстъпи веднага. — Никой не ще те накара насила да влезеш трети път, дете.
Нинив облиза устни.
— Ако се откажа, ще ме изхвърлите от Кулата и никога повече не ще ми позволите да се върна. — Шериам кимна. — А това е най-тежкото. — Шериам отново кимна. Нинив си пое дъх. — Готова съм.
— Третият път — пропя Шериам тържествено — е за онова, което ще бъде. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.
Тя се затича със смях през пърхащи облаци пеперуди, надигнали се от полските цветя. Тревата бе до коленете, като пъстър килим. Сивата й кобила танцуваше нервно на място в края на ливадата, юздите й се мятаха и Нинив престана да тича, за да не плаши повече животното. Няколко пеперуди накацаха по роклята й, върху бродираните цветчета с бели перли вместо тичинки, или запърхаха около сапфирите и лунните камъчета в косата й, падаща свободно по раменете й.
Под хълма се простираше огърлицата на Хилядата езера на Малкиер и в тях се отразяваха опиращите се в небесата Седем кули с флаговете на Златния жерав, полетели сред висините и обгърнати в млечна мъгла. В града имаше хиляда градини, но тя предпочиташе тъкмо тази дива поляна на билото на хълма. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
Тропот на копита я накара да се обърне.
Ал-Лан Мандрагоран, кралят на Малкиер, скочи от гърба на коня си и със смях се понесе към нея сред облака пеперуди. Лицето му бе на суров мъж, но усмивката стопляше каменните му скули.
Тя ахна изненадана, когато той я сграбчи в обятията си и я целуна. За миг увисна в прегръдката му замаяна и отвърна на целувката му. Краката й заритаха във въздуха, на една стъпка от земята.
Изведнъж го избута и дръпна лице назад.
— Не. — Отблъсна го още по-силно. — Пусни ме. Пусни ме на земята. — Озадачен, той я сложи да стъпи на нозете си и тя се отдръпна от него. — Това не — каза тя. — Не мога да го приема. Всичко друго, но не и това. — „По-добре да срещна отново Агинор.“ Споменът се завихри в ума й. „Агинор?“ Не проумяваше откъде й беше хрумнала тази мисъл. Споменът се надигна и се пръсна на късчета като разбит лед в руслото на буен пролетен поток. Тя отчаяно зашари да събере тези късчета, да се задържи на нещо твърдо…
— Добре ли си, любов моя? — попита я загрижено Лан.
— Не ме наричай така! Не съм твоя любов! Не мога да се омъжа за теб!
Той отметна глава и се разсмя — смехът му приличаше на лъвски рев.
— Допускането ти, че не сме женени, може да притесни децата ни, жено. И как така да не си моя любов? Аз нямам друга и никога няма да имам друга.