Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Трябва да се върна. — Тя отчаяно се озърна да види арката, но видя само цветната поляна и небето. „По-яки от стомана и по-смъртоносни от отрова. Лан. Бебетата на Лан. О, Светлина, помогни ми!“ — Трябва да се върна.
— Да се върнеш? Къде? В Емондово поле? Щом искаш. Ще изпратя писма до Мургейз и ще се разпоредя за ескорт.
— Сама — промърмори тя, без да спира да се озърта. „Къде е? Трябва да се махна.“ — Няма да бъда впримчена в това. Не мога да го понеса. Не и това. Трябва да се върна веднага!
— Впримчена в какво, Нинив? Какво не можеш да понесеш? Не, Нинив. Тук можеш да яздиш сама колкото пожелаеш, но ако кралицата на Малкиер се появи в Андор без подобаващ ескорт, Мургейз ще бъде оскърбена. Не искаш да я оскърбиш, нали? Смятах, че сте приятелки.
Стори й се, че я удариха в главата, удар след зашеметяващ удар.
— Кралица ли? — промълви тя колебливо. — И имаме бебета?
— Сигурна ли си, че си добре? Струва ми се, че трябва да те заведа при Шарина Седай.
— Не. — Тя отново се отдръпна от него. — Никаква Айез Седай. — „Това не е истинско. Този път няма да позволя да бъда въвлечена. Няма!“
— Добре де — провлече той. — След като си моя жена, възможно ли е да не си кралица? Ние тук сме малкиери, не сме южняци. Ти беше коронована в Седемте кули веднага щом разменихме венчалните пръстени. — Той несъзнателно вдигна лявата си ръка; на безимения му пръст имаше златна халка. Тя погледна собствената си ръка, пръстена, за който знаеше, че трябва да е там. Покри я с другата си длан, без сама да знае дали го направи, за да го отрече, или да го задържи. — Сега вече спомни ли си? — продължи той. Протегна ръка, сякаш за да изтрие бузата й, и тя пак отстъпи. Той въздъхна. — Както желаеш, любов моя. Ние имаме три деца, макар само едно от тях да може да се нарече бебе. Марик вече стига почти до рамото ти и не може да реши кое му харесва повече — конете или книгите. Елнор вече се замисля как да завърти главите на момчетата, когато не досажда на Шарина с въпроси кога ще порасне достатъчно, за да отиде в Бялата кула.
— Елнор беше името на майка ми — отвърна тя тихо.
— Нали ти ми го каза, когато й го избрахме. Нинив…
— Не. Този път няма да позволя да бъда въвлечена. Не и това. Не искам! — Отвъд него, сред дърветата край поляната, забеляза сребърната арка. До този момент дърветата я скриваха. „Пътят назад ще се появи само веднъж.“ Тя се обърна към нея. — Трябва да тръгвам. — Той я хвана за ръката и краката й сякаш изведнъж се оказаха вкоренени в камък. Не можеше да си наложи да се издърпа.
— Не разбирам какво те безпокои, жено, но каквото и да е то, само ми го кажи и ще го оправя. Знам, че не съм най-добрият съпруг. Съвсем се бях вкоравил, когато те срещнах, но ти смекчи нрава ми, поне донякъде.
— Ти си най-добрият съпруг — промълви тя. С ужас почувства, че започва да си го спомня като съпруг, да си спомня смеха и сълзите му, горчивите спорове и нежните милувки след тях. Тези спомени бяха призрачни, но все повече се усилваха, все по-топли. — Не мога. — Арката се извисяваше само на няколко крачки от нея. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
— Наистина не разбирам какво става, Нинив, но изпитвам някакво смътно чувство, че ще те загубя. Не бих го понесъл. — Той докосна с длан косата й. Затворила очи, тя опря буза в пръстите му. — Остани при мен, завинаги.
— Искам да остана — отвърна тя тихо. — Искам да остана с теб. — Когато отвори очи, арката беше изчезнала… „…ще се появи само веднъж.“ — Не. Не!
Лан я извърна с лице към себе си.
— Какво те тревожи? Трябва да го споделиш с мен, за да мога да ти помогна.
— Това не е истинско.
— Не е истинско ли? Преди да те срещна, мислех, че нищо освен меча ми не е истинско. Огледай се, Нинив. Истинско е. Каквото и да пожелаеш да стане истинско, ще го направим истинско двамата, ти и аз.
Удивена, тя наистина се огледа. Поляната продължаваше да си стои на мястото. Седемте кули все така стърчаха над Хилядата езера. Арката беше изчезнала, но нищо друго не беше се променило. „Мога да остана тук. С Лан. Нищо не се промени.“ Мислите й се обърнаха и потекоха в друга посока. „Нищо не се е променило. Егвийн е сама в Бялата кула. Ранд ще прелива Единствената сила и ще полудее. А какво ще стане с Мат и Перин? Ще могат ли да си върнат и късче от предишния живот? А Моарейн, която съсипа живота на всички ни, продължава да се разхожда на свобода.“
— Трябва да се върна — прошепна тя.
Неспособна да понесе болката, изписана на лицето му, тя се дръпна от него. Съзнателно оформи в съзнанието си цветна пъпка, бяла пъпка върху клона на черен трън. Направи тръните остри и извити, готови да разкъсат плътта й. Усещаше, че е провиснала върху трънените клони. Гласът на Шериам Седай заигра в ума й, едва доловим, напомняйки й настойчиво, че е опасно да опитва да прелива Силата. Пъпката се разтвори и сайдар я изпълни със светлина.