Великият лов

Тя избухна в гърдите на Агинор и го срути на пода. Чудовищният старец остана проснат само за миг, после пъргаво се надигна. Изглежда, не се притесни от пушека, вдигащ се от дрехата му.

— Ти се осмеляваш… — Той се олюля и по брадичката му потече слюнка.

Изведнъж небето се покри с облаци, застрашителни камари от сиво и черно. От облаците изригна мълния, насочена право към сърцето на Нинив.

Стори й се, само за едно тупване на сърцето, че времето сякаш изведнъж спря, сякаш ударът на сърцето й отне цяла вечност. Усети потока от енергия в себе си — „Сайдар!“, помисли си — усети ответния поток в мълнията. И промени посоката й. Времето отскочи напред.

С трясък светкавицата се стовари в камъка над главата на Агинор. Хлътналите очи на Отстъпника се разшириха и той се затътри назад.

— Ти не можеш!… Не може да бъде! — Той пак отскочи. Камъкът избухна във фонтан от искри и отломъци.

Нинив мрачно пристъпи към него. И Агинор побягна.

Сайдар беше порой, ревящ вътре в нея. Усещаше камъните около себе си и въздуха, усещаше мъничките късчета на Единствената сила, които ги изпълваха, които ги създаваха. И усещаше също така, че и Агинор… правеше нещо. Усещаше го смътно, някак съвсем далечно, като нещо, което никога нямаше да може да разбере напълно, но виждаше около себе си последствията и знаеше от какво са.

Земята ревеше и се надигаше под краката й. Стени се сриваха пред нея и преграждаха пътя й. Закатери се по тях, без да се интересува, че острите каменни ръбове могат да порежат ръцете и краката й, без да изгубва Агинор от поглед. Надигна се вятър, който яростно зави по проходите срещу нея, мъчейки се да я събори. Бузите й се изпънаха от порива му и очите й се навлажниха. Тя пренасочи потока му и Агинор се замята през полусрутения проход като изкоренен храст. Докосна потока на земята, пренасочи го и каменните стени се срутиха върху Агинор, запечатвайки го под себе си. От очите й светнаха мълнии и заплющяха около него, и камъните започнаха да се взривяват, все по-близо и по-близо. Усети усилията му да й отвърне, но стъпка по стъпка зашеметяващите мълнии се приближаваха към Отстъпника.

Нещо просветна вдясно от нея, нещо нескрито от срутващите се стени.

Нинив усети поредното разбуждане на Агинор, усилията му да я порази, които ставаха все по-немощни и по-отчаяни. И все пак някак разбираше, че не се е предал. Ако сега го оставеше на мира, щеше да започне да я преследва не по-малко упорито, отколкото досега, уверен, че в края на краищата тя е твърде нищожна, за да може да го победи, твърде слаба, за да му попречи да направи с нея това, което иска.

На мястото на камъка изникна сребърна арка, арка, изпълнена с меко сребристо сияние. „Пътят назад…“

Усети кога Отстъпникът прекрати атаката си, момента, в който вложи всичките си усилия, за да ограничи силата й. Но мощта му не беше достатъчна, не можеше да отклони ударите й. Наложи му се да се отдръпне в паника, по-далече от връхлитащите канари, срутващи се под нейните мълнии, и той отново се сниши под експлозиите.