Великият лов

Нинив се стресна от голотата си, а после се озърна изумена. От двете й страни се точеше каменна стена, два пъти по-висока от нея и гладка, сякаш изсечена. Бе стъпила върху прашен паваж от неравни камъни. Небето над главата й изглеждаше плоско и оловно въпреки че нямаше облаци, слънцето светеше издуто и червено. В двете посоки в стената имаше отвори — портали, белязани от къси ръбести колони. Стените стесняваха полезрението й, но теренът се спускаше надолу от мястото, на което се намираше, както напред, така и назад. Зад порталите се виждаха други дебели стени и проходи между тях. Намираше се в някакъв гигантски лабиринт.

„Къде е това? Как съм се озовала тук?“ Като някакъв далечен глас, различен от нейния, я споходи друга мисъл. „Пътят назад ще се появи само веднъж.“

Тя поклати глава и промърмори:

— Ако има само един изход, едва ли ще го открия, стоейки тук. — Въздухът поне беше топъл й сух. — Дано си намеря някакви дрехи преди да се натъкна на хора.

Смътно си спомни как като дете си беше играла на лабиринти, начертани върху хартия: имаше някаква хитрина за намирането на изхода, но сега не можеше да си я припомни. Всичко, свързано с миналото, й се струваше потънало в мъгла, сякаш се беше случило на някой друг. Прокарвайки длан по стената, тя тръгна напред. Под босите й крака се надигнаха облачета прах.

При първия портал установи, че се взира в друг коридор, който по нищо не се отличаваше от досегашния. Пое си дълбоко дъх и тръгна направо, през нови и нови коридори, които напълно си приличаха. Но ето че стигна до нещо малко по-различно. Коридорите се разклоняваха. Пое по лявото разклонение и след малко то отново се разклони. Отново по левия завой. При третото разклонение лявото я доведе до сляпа стена.

Тя мрачно се върна до разклонението и този път пое по десния коридор. Този път. Още четири пъти продължи вдясно, докато пак не стигна до задънен край. Изгледа го яростно.

— Как съм се озовала тук? — попита тя гласно. — Къде е това място? — „Пътят назад ще се появи само веднъж.“

Отново тръгна назад. Сигурна беше, че в лабиринтите има някакъв номер. При последното разклонение тръгна наляво. После надясно. Продължи решително. Ляво, после дясно. Направо, до поредното разклонение. Ляво, после дясно.

Стори й се, че номерът действа. Във всеки случай мина по този начин дузина разклонения, без да стигне до задънен край.

С крайчеца на окото си долови някакво треперливо движение. Когато се извърна да погледне, видя само прашния проход между гладките каменни стени. Понечи да тръгне наляво… и мигом се извърна, доловила ново потрепване. Нямаше нищо, но този път беше сигурна, че е имало. Зад нея се беше появил някой. Имаше някой. Затича се нервно в обратна посока.

И отново и отново, съвсем в края на полезрението й, нещо помръдваше в този или онзи проход, нещо се движеше твърде бързо, за да успее да го различи, и изчезваше преди тя да успее да извърне глава и да го види ясно. Затича се по-бързо. Малцина момчета успяваха да я надбягат като момиче в Две реки. „Две реки? Какво беше това?“