Колието на кралицата

— Продължете — каза Мария-Антоанета.

— Ваше величество ме притеснява със скромността си, която я кара да не приема дори похвалата…

— От кардинала! О, да!

— Но защо, госпожо? — попита Жана.

— Защото тази похвала ми се струва подозрителна, графиньо.

— Не ми подхожда — отвърна с най-дълбоко почитание Жана — да защитавам един голям нещастник, изпаднал в немилост пред Ваше величество. И за миг не се съмнявам, че е бил много виновен, щом като е разгневил кралицата.

— Господин Дьо Роан не ме е разсърдил, той ме е обидил. Но аз съм кралица и християнка и следователно двойно задължена да забравям обидите.

Кралицата произнесе тези думи с благородство и доброта, които само тя притежаваше. Жана замълча.

— Вие не казвате вече нищо? — попита кралицата.

— Мога да възбудя подозрението на Ваше величество и да си навлека неприятности и упреци, като изразя мнение, което ще противоречи на вашето.

— Не сте ли съгласна с моето мнение за кардинала?

— Диаметрално, госпожо.

— Нямаше да говорите така, когато научите какво е направил против мен принц Луи.

— Зная само и го видях с очите си, че прави услуга на Ваше величество.

— Любезности ли?

Жана се поклони.

— Вежливости, пожелания, похвали — продължи кралицата.

Жана не каза нищо.

— Вие сте голяма приятелка с господин Дьо Роан, графиньо. Вече няма да го нападам пред вас.

Кралицата се разсмя.

— Госпожо — отговори Жана, — предпочитах повече вашия гняв, отколкото вашия присмех. Господин кардиналът е изпълнен с уважение към вас и съм сигурна, че ако видеше как кралицата се подиграва с него, щеше да умре.

— О! Значи се е променил.

— Но Ваше величество ми оказа чест да ми каже предния ден, че от десет години господин Дьо Роан бил страстно…

— Шегувах се, графиньо — каза строго кралицата.

Прекъсната така, Жана се стори на кралицата примирена, решена да не се бори повече, но Мария-Антоанета се лъжеше много. За жените с характер на тигър и змия мигът, в който те се отдръпват, е винаги начало на нападение, сдържаността предхожда устрема.

— Вие говорите за диамантите — подхвърли неразумно кралицата. — Признайте, че много мислихте за тях.

— Ден и нощ, госпожо — отговори Жана, зарадвала се като генерал, който вижда на бойното поле решителната грешка на своя неприятел. — Те са толкова хубави, те тъй добре ще подхождат на Ваше величество.

— Но те са продадени!

— Да, те са продадени.

— На португалския посланик.

Жана леко поклати глава.

— Не са? — с радост попита кралицата.

— Не, госпожо.

— А на кого?

— Господин Дьо Роан ги е купил.

Кралицата подскочи от радост, но после изведнъж охладня.

— А! — рече сдържано тя.

— Ето, госпожо — продължи Жана с красноречие, изпълнено с жар и увлечение, — стореното от господин Дьо Роан е чудесно, то е проява на щедрост и добро сърце, една красива постъпка, а душа като вашата не може да е безразлична към доброто и чувствителното. Веднага щом господин Дьо Роан научи от мен, признавам го, за временното затруднение на Ваше величество, той силно се развълнува.