Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Сражението се придвижва нагоре по склона — забеляза Дънкън, като посочи дима на един нов залп. — Ние сме в самата среда на фронта н огънят ни не може да бъде полезен.
— Те ще се оттеглят към падинката, където прикритието е по-добро — възрази разузнавачът, — и ние ще останем точно на техния фланг. Върви, сагамор! Едва ще имаш време да нададеш бойния си вик и да поведеш напред младежите. Аз ще изкарам тази схватка с воини, които имат моя цвят на кожата. Ти ме познаваш, мохикане; нито един от онези хурони не ще прекоси възвишението в гърба ти, без да се чуе гласът на „Еленоубиеца“.
Индианският вожд се спря още един миг, за да разбере хода на сражението, което сега бързо се преместваше нагоре по склона — сигурен знак, че делаварците побеждават. Той не напусна мястото, докато не бе предупреден за близостта на свои и на врагове от куршумите на приятелите му, които започнаха да шибат между сухите листа по земята като зърна на градушка преди буря. Ястребово око и тримата му другари се отдръпнаха малко, за да се прикрият, и зачакаха изхода на борбата със спокойствие, спечелено от голямата им опитност при подобни обстоятелства.
Не след дълго пушечните изстрели започнаха да губят типичното за гората ехо и да звучат като гърмежи на открито. Тогава тук-там се появиха воини, отблъснати към края на гората. Те започнаха да се събират на поляната, където щяха да направят последно усилие да удържат позицията. Към тях скоро се присъединиха и други, докато пред погледа се проточи дълга редица мургави фигури, които с упоритостта на отчаянието не се помръдваха от прикритието. Хейуърд започна да става нетърпелив и обърна неспокойно очи към Чингачгук. Вождът беше седнал така на една скала, че от него не се виждаше нищо друго освен спокойното му лице. Той наблюдаваше гледката с несмутим поглед, сякаш беше поставен там само за да гледа битката.
— Време е вече делаварецът да напада! — каза Дънкън.
— Не още, не още — отвърна разузнавачът. — Когато надуши приятелите си, делаварецът ще им даде да разберат, че е тук. Гледайте, гледайте! Негодяите се събират в онази група борове като рояк пчели, напуснали стария си кошер. Бога ми, дори и една жена би могла да се прицели в средата на такъв куп червенокожи!
В този миг прозвуча бойният вик и десетина хурони паднаха от изстрелите на Чингачгук и неговата група. На последвалия крясък отговори един-единствен боен вик от гората и във въздуха се понесоха такива крясъци, сякаш хиляда гърла се бяха обединили в едно общо усилие. Хуроните се огънаха, разкъсаха центъра на своя фронт и Ункас се показа от гората начело на стотина воини.
Размахал наляво и надясно ръце, младият вожд посочи неприятеля на своите хора, които се разпръснаха да го преследват. Сражението сега се разкъса, като двете крила на разбитите хурони отново потърсиха прикритие в гората, ожесточено преследвани от победоносните воини на ленапското племе. Може би бе изминала само една минута, обаче звуците вече се отдалечаваха в различни посоки и постепенно губеха яснотата си под отекващите сводове на гората. Но една малка група хурони презрително отказваше да се прикрие и като лъвове в безизходно положение бавмо и мрачно се оттегляха нагоре по стръмнината, която Чингачгук и хората му бяха току-що напуснали, за да вземат по-дейно участие в сражението. Магуа изпъкваше сред тази група както със свирепия си и див вид, така и с все още надменното си и властническо държане.
В старанието си да ускори преследването Ункас бе останал почти сам, но в момента, когато погледът му улови фигурата на Хитрата лисица, всички други съображения бяха забравени. Като нададе своя боен вик, който призова шест-седем воини, и без да обръща внимание на неравния им брой, той се втурна срещу своя враг. Лисицата, който наблюдаваше движенията му, се спря да го почака, обзет от тайна радост. Но в момента, когато си мислеше, че безразсъдната смелост на буйния млад нападател го бе предоставила на милостта му, чу се нов крясък и пред погледа му се изпречи Дългата карабина, който се втурна на помощ, придружен от всичките си бели другари. Хуронът мигновено се обърна и започна бързо да отстъпва нагоре по стръмнината.
Нямаше време нито за поздрави, нито за приветствия, защото Ункас, не разбрал, че приятелите му се бяха приближили, продължи преследването с бързината на вятър. Напразно Ястребово око му викаше да се прикрива; младият мохикан не се боеше от опасния огън на противниците си и скоро ги принуди да побягнат толкова стремително, колкото бързо и устремно тичаше самият той. За щастие преследването продължи кратко време, а и положението на белите беше много благоприятно, иначе делаварецът щеше да надмине всичките си другари и да стане жертва на собствената си дързост. Но преди да се случи подобно нещастие, преследвачите и преследваните навлязоха в хуронското селище, на един изстрел разстояние едни от други.