Последният мохикан

— Мъже ленапци! — каза той с глух глас, в който сякаш звучеше някакво пророчество. — Лицето на Маниту е скрито зад облак. Очите му са извърнати от вас, ушите му са запушени, езикът Му не дава отговор. Вие не го виждате и все пак присъдата му е пред вас. Отворете сърцата си и нека дъхът ви да не изрича лъжи. Мъже ленапци! Лицето на Маниту е скрито зад облак.

Когато тези прости, но страшни думи стигнаха до слуха на множеството, наоколо се възцари такава дълбока и благоговейна тишина, сякаш божеството, на което се кланяха, бе изрекло тези слова без помощта на човешки език. И дори бездушният Ункас изглеждаше като живо същество в сравнение със смирената и покорна тълпа, която го заобикаляше. Но когато непосредственото въздействие постепенно премина, едва доловими гласове подеха нещо като песнопение в чест на мъртъвците. Това бяха женски гласове, вълнуващо нежни и плачевни. Думите не бяха свързани помежду си, но когато една жена свършваше, друга подхващаше възхвалата или оплакването — наречете го, както щете — и даваше израз на вълнението си със слова, които отговаряха на чувствата й и на случая. От време на време общи и високи изблици на скръб прекъсваха оплаквачката, а девойките край носилката на Кора, сякаш замаяни от скръб, грабваха безразборно клонките и цветята, които покриваха тялото й. Но в по-сдържаните моменти на скръбната песен цветята — емблеми на красота и чистота — с нежност и съжаление биваха хвърляни обратно на местата им. При все че многото прекъсвания и изблици на скръб нарушаваха единството на възхвалата, един превод на думите би показал, че всяка изразена в нея мисъл логично следваше предшествуващата.

Една девойка, избрана за тази цел поради своето положение и заслуги, започна със скромно загатване да възпява качествата на починалия воин, като украсяваше изразите си с онези ориенталски образи, които вероятно индианците бяха донесли със себе си от крайните точки на другия континент и които сами по себе си представляват съединително звено между древните истории на двата свята. Тя го нарече „пантера на своето племе“ и го описваше като човек, чийто мокасин не оставя следа по росата, който скача като млад елен, чиито очи са по-светли от звездите в тъмна нощ и чийто глас през време на битката е силен като гърма на Маниту. Тя му напомни за родната му майка и наблегна на щастието, което тя трябва да изпитва, че има такъв син. Помоли го, когато се срещнат в света на духовете, да й каже, че делаварските девойки са ронили сълзи върху гроба на сина й и са я наричали блажена.

После тези, които я последваха, запяха с още по-мили и по-нежни гласове и загатнаха с женска деликатност и чувствителност за младата чужденка, която напуснала горния свят в момента, тъй близък до неговото последно издихание, че това разкривало твърде ясно и недвусмислено волята на Маниту. Те му напомниха да бъде мил към нея и да проявява снизходителност към неумението й да създаде удобства, тъй необходими за воин като него. Спряха се без следа от завист на несравнимата й красота и подобно на ангели, за които се смята, че се радват, когато срещнат по-съвършени от себе си, възпяха благородната й твърдост и прибавиха, че тези нейни дарби богато замествали някои малки недостатъци на възпитанието й.