— Спомням си — потвърди Александер, — че тогава бях малко смутен от вашата способност за такъв вид преживяване, при нас обикновено то се среща рядко, а отвън в света се явява в много различни форми: може би при гениите, особено държавниците и пълководците, а после и при слабите, полупатологичните, общо взето, не твърде надарените натури като ясновидци, телепати, медиуми. С тези два вида хора — с военните герои, както и с ясновидците и откривателите на подземни богатства с лескова вилка, струваше ми се, че вие нямате нищо общо. Нещо повече, тогава, а и до вчера, ми се виждахте един добър член на ордена, съсредоточен, ясен, покорен. Струваше ми се, че на вас изобщо не ви подхожда да бъдете навестяван или овладяван от тайнствени гласове, божествени или демонични, или гласове на собствената душа. Затова вашето състояние на „пробуждане“, както ми го описвате, схващам просто като настъпващо от време на време осъзнаване на личното израстване. Оттук естествено се разбира и защо това душевно преживяване тогава не се е появявало дълго време. Вие току-що бяхте встъпили в една длъжност и поели задача, която ви обгръщаше като твърде широко палто, с което трябваше да се сраснете. Но кажете, вярвали ли сте някога, че същото „пробуждане“ е нещо като откровение на по-висши сили, вест или призив от сферите на една обективна, вечна или божествена истина?

— С това — каза Кнехт — стигаме до моята задача и трудност в момента, а именно да изразя с думи онова, което винаги се изплъзва на думите; да превърна в рационално онова, което явно е отвъд рационалното. Не, при моите „пробуждания“ аз никога не съм мислил за манифестация на някакъв бог или демон, или на една абсолютна истина. Всичко, което дава сила и убедителност на тези преживявания, не е съдържанието на истина, техният висок произход, тяхната божественост или нещо подобно, а реалността им. Те са неизмеримо реални, така както може би една силна физическа болка или изненадващо природно явление, буря или земетресение, ни изглежда по съвсем друг начин заредено с реалност, съвремие, неизбежност, отколкото обикновените времена и състояния. Поривът на вятъра, който предшества една развихряща се буря и който бързо ни гони към къщи и едва не изтръгва от ръката ни къщната врата, или силната зъбна болка, която сякаш съсредоточава в нашата челюст всички напрежения, страдания и конфликти на света, това са неща, чиято реалност или значение по моему ние по-късно някога може да почнем и да оспорваме, в случай че сме склонни към подобни занимания, но в часа на преживяването те са несъмнени и са толкова наситено реални, чак до пръсване. Подобен вид повишена реалност има за мен и моето „пробуждане“, и оттук идва и името му; в такива часове сякаш наистина дълго време съм прекарал в сън или полусън и сега съм буден и бодър, и възприемчив както никога. Моментите на големи болки или разтърсвания, също и в световната история, са убедителна необходимост, те разпалват едно чувство за потискаща актуалност и напрежение. Подир тях като последица от разтърсването може да се дойде до нещо красиво и светло или чудовищно и мрачно; във всеки случай това, което ще настъпи, ще носи обвивката на величие, необходимост и важност и ще се различава и извисява над всичко всекидневно.