Прочетох напомнянето му своевременно да се мисли за подготовката на публичните игри за текущата година и в случай че човек не изпитва удоволствие и му липсват идеи за игрите, да се настрои за тях чрез съсредоточаване. Когато с голямото си самочувствие на най-млад магистър четях това предупреждение, се усмихвах малко младежки високомерно над загрижеността на стария човек, който бе написал предупрежденията, но все пак в тях за мен звучеше нещо като сериозност и опасност, нещо заплашващо и притесняващо. Размисълът върху това ме доведе до решението: ако някога дойде ден, в който мисълта за близката тържествена игра вместо с радост ще ме изпълва със загриженост, вместо с гордост — със страх, то аз, за да не се мъча и терзая страшно с нова празнична игра, ще напусна и ще върна на колегията символите на властта си. За пръв път ме занимаваше тази мисъл още тогава, тъкмо когато издържах големите трудности по привикването с моята длъжност и бях устремен напред с издути от вятъра платна и най-съкровено не приемах напълно вероятността, че и аз някога ще бъда стар човек, уморен от работа, труд и живот, че някога, ядосан и смутен, ще стоя пред задачата да изсмуквам от пръстите си идеи за нови игри на стъклени перли. И все пак това решение възникна у мене. По онова време вие ме познавахте достатъчно добре, многоуважаеми, може би по-добре, отколкото аз самият се познавах, бяхте мой съветник и изповедник в трудното начало на длъжността ми и съвсем наскоро бяхте напуснали Валдцел.

Александер го погледна изпитателно.

— Аз едва ли някога съм имал по-хубава задача — каза той, — тогава бях доволен и от себе си, и от вас, както рядко се случва. Ако е вярно, че всичко приятно в живота трябва да се заплати, то излиза, че сега трябва да изкупя тогавашното си възвишено чувство. Тогава наистина се гордеех с вас. А днес не мога. Ако чрез вас орденът преживява едно разочарование и Касталия — сътресение, аз се чувствам съотговорен за това. Може би на времето като ваш придружител и съветник е трябвало да остана още няколко седмици в селището на играчите или да се отнеса към вас малко по-строго, по-зорко да ви контролирам.

Кнехт отвърна на погледа му бодро.

— Не бива да се измъчвате така, Domine, трябва да ви напомня някои от предупрежденията, които ми правехте тогава, когато като най-млад магистър встъпих в длъжност и поемах твърде тежко задълженията и отговорностите си. Веднъж в подобен час вие ми казахте, това ми хрумна тъкмо сега, ако аз, Magister Ludi съм злодей или негодник и ако върша всичко, което един магистър не бива да върши, и ако се насочвам преднамерено към опити от собственото си високо положение да нанеса възможно най-много щети, всичко това не би попречило и не би развълнувало нашата мила Касталия повече, отколкото едно камъче, хвърлено в езеро. Няколко вълнички и кръгове и отново всичко отминава. Така здрав, така уверен бил нашият касталийски ред, така недостигаем — духът на Касталия. Спомняте ли си? Не, а за моите опити да бъда колкото може по-лош касталиец и колкото е възможно да навредя на ордена, вие, разбира се, сте невинен. И естествено знаем, че на мен съвсем не ми се е удало и не може да ми се удаде сериозно да наруша вашия мир. Но аз искам да разкажа по-нататък, че още в началото, когато станах магистър, взех това решение и не го забравих, и сега съм на път да го осъществя, и че то е свързано с едно особено душевно преживяване, което от време на време ме обзема и което наричам „пробуждане“. Но за това вие вече знаете, веднъж ви говорих за него, когато бяхте мой наставник и учител, и действително на времето ви се оплаках, че от поемането на длъжността описаното преживяване ми убягва и ми се мержелее от все по-голяма далечина.