И какво сега? Трябваше ли да пристъпи към средства на насилие, да наложи почетен арест на Magister Ludi и веднага, още сега, тази вечер, да изпрати бързи вестоносци до всички членове на колегията и да ги свика? Говореше ли нещо в полза на противното, не беше ли това най-близкото до ума и най-правилното? И въпреки всичко нещо в него го разубеждаваше. Какво в действителност можеше да постигне с подобни мерки? За магистър Кнехт нищо освен оскърбление, за Касталия нищо, само най-многото за себе си самия, за председателя, известно разтоварване, известно облекчаване на съвестта, тъй като вече нямаше да стои срещу неприятното и тежкото като единствен носител на отговорност. Ако все още нещо би било поправимо във фаталното дело, ако би бил възможен един призив към чувството за чест на Кнехт и допустима една промяна на неговия замисъл, това можеше да бъде постигнато само на четири очи. Те двамата — Кнехт и Александер — трябваше да решат изхода на тази сурова борба, никой друг. И докато премисляше това, трябваше да признае, че всъщност Кнехт постъпва правилно и благородно, щом сам се оттегля от колегията, която вече не признава, но все пак се изправя пред него, председателя, за последната схватка и сбогуване. Този Йозеф Кнехт и когато извършваше нещо забранено и ненавистно, пак беше уверен в държането и такта си.

Майстор Александер реши да се довери на това съображение и да остави извън играта целия служебен апарат. Едва сега, като бе намерено известно решение, той започна да обмисля работата до подробности и преди всичко да се пита какво наистина е справедливо или несправедливо в действията на магистъра, който естествено правеше впечатление на убеден в своята изрядност и в правотата на нечуваната си крачка. С желанието да даде някаква формулировка на дръзкото намерение на майстора на играта на стъклени перли, и Александер почна да проверява законите на ордена, които никой не познаваше така дълбоко, както той, и стигна до изненадващото заключение, че всъщност Йозеф Кнехт нито бе нарушил буквалния текст на правилника, нито бе възнамерявал да ги нарушава, тъй като по тяхната естествено от десетилетия непроверявана валидност във всяко време и за всеки член на ордена бе открита възможността да го напусне, а заедно с това и да се откаже от правата си и живота в касталийската общност. Щом Кнехт връщаше своя печат, обявяваше на ордена, че излиза и тръгваше за света вън от Касталия, с това той предприемаше нещо действително нечувано от незапомнени времена, нещо невъобразимо, страшно и може би твърде неподобаващо, но не накърняваше правилата на ордена. Че магистърът не искаше да направи тази необяснима, но формално в никакъв случай не в противоречие със закона крачка зад гърба на председателя на ръководството на ордена, а очи в очи с него, беше повече, отколкото го задължаваше буквата на правилника. Ала как многоуважаваният човек, един от стълбовете на йерархията, бе стигнал до идеята? Как можеше той да съобразява намерението си, което въпреки всичко беше отстъпничество, с писаните правила, щом като му го забраняваха и стотици неписани, но не по-малко свети и естествени връзки?