Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Най-сетне третата компания — най-шумната, най-веселата и най-многочислената — заемаше пейките и масите, сред които ораторствуваше и псуваше пронизителен глас, изплъзващ се изпод тежко пълно военно снаряжение — от шлема до шпорите. Мъжът, който бе надянал тия военни доспехи, беше толкова дребен за тях, че от цялото му тяло се виждаше само безочливо вирнатият му червен нос, кичур руси коси, розова уста и дръзки очи. На пояса му бяха набучени ножове и кинжали, на бедрото му висеше дълга сабя, вляво от него лежеше ръждясал лък, а пред него имаше голяма кана с вино; би трябвало да прибавим и дебелата раздърпана мома вдясно от него. Наоколо можеха да се видят само ухилени, псуващи или пиещи уста.
Прибавете и няколко други по-незначителни особи и особености — прислужниците и прислужничките, които тичаха с кани на глави, играчите, приведени над билярда, дамите, заровете или увлекателната хазартна игра, тренгле, кавгите в единия ъгъл, целувките в другия — и ще добиете известна представа за общата картина, заляна от светлината на буйния огън, който хвърляше по стените на кръчмата хиляди причудливи и неимоверно големи танцуващи сенки.
Колкото до шума, представете си залюляна с все сила камбана.
Съдът под шиша, в който пращеше дъжд от мазнина, изпълваше с непрестанното си цвърчене паузите между хилядите диалози, кръстосващи се и летящи от единия до другия край на помещението.
В дъното на кръчмата посред тази врява бе седнал в подножието на камината един философ, който разсъждаваше, заровил крака в пепелта и забил очи в главните. Пиер Гренгоар.
— Хайде! Бързо! Въоръжавайте се! След един час тръгваме! — казваше Клопен Труйфу на бандата си.
Една девойка тананикаше:
Лека вечер, татко, мамо!
Огъня гасят последните.
Двама играчи на карти се караха.
— Вале! — викаше червендалестия, заканвайки се с юмрук на другия. — С такива трефи ще те разкрася, че ще можеш да заместиш мистигри189 в картите на негово величество краля.
— Уф! — ръмжеше един нормандец, който можеше да се разпознае по носовия акцент. — Наблъскали сме се като светците в параклиса на Кайувил!
— Деца — говореше във фалцет египетския херцог на слушателите си, — френските вещици отиват на дяволското сборище без метли, мас или козли. Само с няколко магически думи. Пред вратата пък на италианските вещици чака винаги един козел. Но и едните, и другите трябва да излязат през комина.
Гласът на младия обесник, който бе въоръжен от глава до пети, се издигаше над общата врява.
— Слава! Слава! — дереше се той. — Днес за пръв път встъпвам в бой! Скитник! Аз съм скитник! Кълна се в червата на Исус! Дайте ми да пия! Приятели, аз се наричам Жеан Фроло Мелницата и съм благородник. Смятам, че ако бог беше по-сърцат, щеше да стане крадец! Братя, ние предприемаме славна акция. Ние сме храбреци! Ще обсадим църквата, ще издъним вратите, ще измъкнем хубавата девойка, ще я спасим от съдиите, ще я спасим от свещениците, ще разрушим манастира, ще изгорим епископа в дома му, и то светкавично бързо, преди кой да е бургместър да успее да глътне лъжица супа! Нашето дело е справедливо, ще разграбим „Света Богородица“ и толкова! Ще обесим Квазимодо. Познавате ли Квазимодо, госпожици? Виждали ли сте го задъхан над голямата камбана в деня на света Троица? Дяволски рога! Прекрасна гледка! Дявол, яхнал зинала паст. Приятели, чуйте, аз съм скитник от все сърце, от дън душа поданик на кралството на аргото, роден крадец. Бях богат, но излапах славно богатството си. Майка ми мечтаеше да ме види офицер, баща ми — помощник-дякон, леля ми — съветник в съда, баба ми — кралски секретар, другата ми баба — ковчежник във военното ведомство. А пък аз станах скитник. Казах на баща ми и той изплю в лицето ми проклятие, казах на майка ми, достопочтената бабка се разрида и се разлигави като ей този пън над скарата. Да живее радостта! Аз съм създаден за разрушител! Кръчмарко, приятелко моя, налей ми вино! Имам с какво да ти платя. Не искам вече от сюренското, дращи ми на гърлото. То е по-остро и от върбова кошница!
Навалицата му ръкопляскаше и се заливаше в гръмък смях. Забелязвайки, че шумът около него се удвоява, студентът се провикна:
— О, каква дивна врява! Populi de bacchan tis popniosa debacchatio.190 — И той се разпя с плувнали във възторг очи, подражавайки каноник, който почва вечерната служба: — „Qnae cantica! Quae organa! Auae cantilenae! Quae melodiae hie srue gine dtcantantur! Sonant melliglua hymnorum organa, snavissima angelorum melodia, cantica canticorum mira!“191
189
Валс трефа. — Б. пр.
190
Бясно въодушевление на разбеснял се народ (лат.) — Б. пр.
191
„Какви кантики! Какви инструменти! Какви песни! Какви мелодии се изпълняват тук безкрай! Отекват сладките като мед инструменти на химните, сладостната песен на ангелите — дивна песен на песните“ (лат.). — Цитат от свети Августин. — Б. пр.