Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
— Такава ли беше, когато тръгнахте за кампанията в пустинята? — промърмори Първият съветник.
— Тогава — не. — Люджан се усмихна. — Но Кейоке ми разказа за стремглавия марш през територията на Инродака, за да спечели съюза на царицата чо-джа. Според описанията му тогава е била по-зле.
— Боговете дано ни опазят — каза Сарик. Но в очите му имаше смях, а крачките му, също като на братовчед му, бяха гъвкави като пружина от възбудата.
— Любопитството ти ще ни убие всички някой ден — измърмори Люджан. — Новобранците ми извадиха адски късмет, че смени меча за мантията на съветник.
18.
Увъртане
Входното платнище се раздвижи.
Джамел, магьосник от Низшия път, се сепна и потната му длан стисна по-здраво ножа, който бе опрял в гърдите си. Знаеше, че има само секунди, за да действа. На духа му щеше да е нужно съвсем малко време да напусне живота, след като се пронижеше с острието. Страхът от агонията го накара да се поколебае. Размърда лепкавите си пръсти и прехапа устна. Трябваше да събере кураж! Черните халати имаха заклинания, с които да заповядат на уала да остане в плен на плътта. Ако не стигнеше до божествения съд на Червения бог, преди магьосниците да са дошли, изтезанията от ръцете им щяха да са по-лоши от болезнена смърт.
Защото им се беше опълчил нагло, като говори с лейди Мара от Акома. Магьосниците бяха изрични в заповедите си, свързани със Слугата. Не трябваше да й се казва нищо за магията дори да дойдеше с щедри подкупи, за да го разпита.
Усети кесията с метални центи до кожата си и потисна горчивия смях. Никога нямаше да има възможността да ги похарчи! Колкото и да му се искаше да има малко време, за да ги даде в ръцете на уличното момиче, което му беше приятелка, съдбата нямаше да му позволи дори този жест на щедрост. Беше избрал пътя си. Твърде късно беше вече за казани думи и взети решения.
За последен път погледът му обходи малката съборетина, неговия дом. Тук беше вършил много чудеса, за да забавлява децата на богатите. Но колко по-различен щеше да е животът му, ако силите му не бяха ограничени до сътворяването на играчки! Гладен за отказаното му знание, жаден за неизпитаните граници, до които така и не бе допуснат, Джамел въздъхна горчиво.
— Боговете дано да са с теб, Добра слуга — промълви със страх. — И дано проклятието на Зургаули, Бога на лошия късмет, никога не напуска Събранието. — И с тези думи се хвърли на пода пред възглавничките, където беше седял офицерът на лейди Мара.
Ножът захапа дълбоко в сърцето му и агонията беше кратка.
Кръвта се просмука в сухата пръст на пода и попи на алени дъги във възглавничките. Треперещите пръсти на Джамел се отпуснаха и отворените му широко очи блеснаха в мекото сияние на жарта в мангала.
В следващия миг въздухът в стаята се раздвижи и разпръсна купчината пепел от пергамента с бележките на Мара. Перата от птица Калси в урната до скрина за дрехи изпърхаха от течението и звънчетата на непродадената детска играчка звъннаха сладката си песен в тишината. Отвън уличното псе продължаваше да вие в нощта.
После се чу смътно бръмчене и след миг колибата не беше празна. До изстиващия труп на Джамел се появиха две загърнати в черно фигури, и двете изпити и тънки, макар че единият мъж беше стар, а другият млад.
Шимоне избута назад качулката си и дългият му нос изпъкна червен на светлината на гаснещите въглени в мангала. Той огледа съборетината и погледът му бързо попи всяка вещ в тясната стаичка. Спря и подуши замислено. Чехлите му бяха мокри, а локвата, в която стоеше, беше топла. Трупът все едно беше една от многото вехтории — толкова слабо го впечатли. Дълбоките му очи блеснаха, щом се обърна към спътника си.
— Закъсняхме.
Тапек подритна тялото на Джамел и тънките му устни се извиха презрително.
— Само за секунди. — Избълва думите рязко, като проклятие. — Ако този нещастник не беше намерил кураж само още минута…
Шимоне сви рамене. Оредялата му сребриста коса проблесна, докато крачеше из малката стаичка, като оставяше лепкави дири след себе си и оглеждаше рафтовете, кошовете с избелели свитъци и очуканите сандъци.
— Тя е била тук. Това е достатъчно. — Изпъна пръст и бутна украсената с безценни каменни звънчета кукла. — А и все едно, нещастникът е мъртъв. Спести ни досадата всъщност.