Дъщеря на Империята

Десио кимна и без да каже нищо, задърпа баща си настрани. Джингу беше сякаш в транс. Не беше храбър човек, но трябваше да изиграе докрай ролята си на цурански воин. Съдбата бе повелила да умре и сега трябваше да събере сила, за да направи каквото трябва. Десио хвърли последен поглед към лейди Мара, докато извеждаше баща си. В очите му се четеше предупреждение. Другите можеше да се възхищават играта й, но тя още не бе спечелила. Просто беше предала кръвната вражда на следващото поколение. Мара разчете погледа му и се помъчи да скрие ужасеното си потръпване. Нямаше нужда да си припомня, че все още е дълбоко в територията на Минванаби.

Сети се нещо и извика високо, преди наследникът да е изчезнал:

— Лорд Десио. Служителите на Минванаби опитаха да ми навредят. Искам ескорт, когато си тръгна утре. Ще е срамно да заличим цялото изкупление, ако бъда атакувана от ваши служители… или от разбойници и пирати по реката.

Десио, озовал се неочаквано пред отговорностите на управлението, нямаше достатъчно опит, за да откаже достойно. Мъчно му беше за баща му и мразеше жената, която го бе победила, но трябваше да спазва правилата, според които бе отгледан. Враждата между Минванаби и Акома щеше да продължи, но поне публично трябваше да направи някакъв жест, за да се извини на Мара. Така че кимна и излезе, за да се погрижи за ритуалното самоубийство на Джингу.

Останалите в стаята се раздвижиха бавно. Гледаха лейди Акома с респект — дори Алмечо. Никой не вярваше, че лорд Минванаби би изпратил служителите си да я убият просто така. А и магията на Великия бе разкрила последното действие от изключително сложния кроеж на Мара. Великолепен ход в смъртоносната Игра на Съвета. Лейди Акома бе преодоляла изключително неизгодната си позиция и отмъщаваше за почти пълното унищожение на рода си. Сега всички я поздравяваха мълчаливо за умението да победи врага си в собствения му дом.

Но Мара вече се бе научила да е непрекъснато нащрек, така че пристъпи напред, поклони се уважително на Военачалника и се усмихна по начин, който я правеше наистина красива.

— Милорд, съжалявам, че неволните ми действия хвърлиха сянка върху празненството за рождения ти ден.

Алмечо я изгледа с повече веселие, отколкото гняв.

— Ти не носиш никаква отговорност, лейди Мара. Джингу ще си плати дълга. Но подозирам, че още не е свършило. Поздравявам те за идеята да поискаш ескорт от младия лорд. Въпреки това може да срещнеш неприятности.

Мара загърби собствената си безопасност, впрегна целия си чар и заговори на онзи, който бе Гласът на императора.

— Милорд, случиха се твърде скръбни събития, за да може празненството да продължи тук. Десио може да не го осъзнава, но тъгата няма да му позволи да продължи с пируването в твоя чест. Наблизо има и други имения, но до моето се стига най-бързо по реката. Позволи ми да предоставя дома си за завършека на тържествата. Ако приемеш поканата ми, ще осигуря най-добрите забавления. — Мара си помисли за талантливите изпълнители на сватбата си. Те щяха да са готови да отвърнат на любезността й и да се появят бързо, а ако намереше и нови таланти за Военачалника, щеше да укрепи позициите си. Мнозина музиканти и художници можеха да си намерят покровители, което щеше да ги задължи към нея още повече.