Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Когато се отдалечиха, старецът изви глава към Каран.
— Ти хич не бързаше.
— Не е лесна работа да възкръснеш — прихна тя. — Знаех, че няма да се уплашиш.
— Уплаших се, а не биваше. — Той прокара пръсти през бездруго разрошената й коса. — Ама че съратничка си имам…
Не можеха да се разсейват с приказки в тази опасна местност и чак сутринта Каран забеляза, че Шанд е ударен. Около едното му око имаше синина и бе отекло.
— Как?…
— Уцели ме с коляно, проклетникът. Ръцете ми бяха изтръпнали, за малко да ме надвие.
Каран отпи от своя мях.
— Гадост! Защо не взехме техните и не им оставихме миризливите?
— Тъпанари сме, затова — уморено промълви старецът.
Земята се издигаше постепенно. От солта стърчаха скални куполи и зъбци.
Каран почти през цялото време се насилваше да пробуди дарбата си, но имаше само смътни спомени как го е постигала преди. Успешното бягство не я насърчи. Напротив. Неистово се стремеше към Катаза и все бързаше, често рискуваше да пострада.
Към края на една нощ, когато двамата мълчаха изтощени, тя вдигна глава и видя черна преграда отпред.
— Какво е това? Прилича на възвишение.
— Такова е — потвърди старецът.
Разстоянието беше по-голямо, отколкото изглеждаше, и доближиха скалите малко преди зазоряване. Стената от черен базалт беше висока три-четири разтега. Продължаваше от югоизток на северозапад, докъдето стигаха погледите им.
— Да спрем тук — предложи Шанд. — Ако изберем добре мястото, ще имаме сянка през целия ден.
— Не вървяхме достатъчно — заинати се Каран, макар да се чувстваше като пребита.
— Предостатъчно! И без това съм се вкиснал.
— Какво има?
— Тревожа се. Трябваше да видим първата планина още онзи ден. Не очаквах да бродим тук дни наред.
— Може в картата да има грешки.
— Нищо чудно. Но и пустинята се променя. От земетръсите земята ту се надига, ту пропада.
— Не и планините, надявам се! Нека си блъскаме главите над тази бъркотия, след като закусим. Какво ще ядем днес?
— Леко развален ориз с лук, същото като вчера.
Той извади остатъците от последното готвено ястие, което носеха, и разчупи на две плътното парче. Каран отхапа.
— Тези скали няма да ни попречат.
— Няма, но към средата на морето са по-високи. А около Катаза има огромни зъбери.
Той преглътна последната хапка с малко вмирисана вода и се изправи.
— Я да се качим горе. Призори въздухът винаги е най-прозрачен. Искам да се уверя, че не сме объркали посоката.
Шанд се изправи върху остър камък, стърчащ над останалите. Скалите наистина ставаха по-високи на запад, но нито натам, нито на север забелязаха планина. Не видяха нищо и на североизток.
Каран се вторачи в Шанд.
— Имам вода за четири-пет дни.
— Картата не е точна — промърмори той, поддал се на умората.
— Няма да се върна. За колко дни ще стигнем до водоизточник?
— Зависи накъде тръгнем. На изток — четири-пет дни. На североизток — може би седмица.
— Значи отиваме на изток. Ако вървим упорито, ще стигнем за четири дни.
— Колкото повече се напъваме, толкова повече вода пием. И все пак вярвам, че ще успеем. — Шанд си изтри челото. — Да не стоим повече на слънце.
Палатката беше прохладна в сянката на скалите, най-после си отспаха. Каран се събуди изпотена следобед. Само на няколко крачки от тях блясъкът на солта заслепяваше болезнено. Тя придърпа качулката напред и бръкна в джоба за предпазните очила. Сега добре разбираше как се е мъчил Идлис миналата есен.
През очилата можеше да гледа, но наоколо имаше само бяла сол и черни камъни, тук-там вихрушки и прашна мътилка в далечината. Каква убийствена жега… Върна се в палатката, въртеше се, почесваше се, но не мигна повече.
Към края на следобеда тръгнаха на изток и по свечеряване се махнаха от неравната камениста местност. Отново вървяха по солената равнина. Крачеха забързано и се обливаха в пот въпреки студения ветрец. Каран няколко пъти спираше да разтрива схванатите си крака.
Призори се олюля и се хвана за рамото на Шанд. Сухите й устни се лющеха.
— Колко изминахме тази нощ?
— Не мога да пресметна. Поне десет левги. Добре се справяме по равнината.
Изведнъж Каран прежълтя.
— Нямам никакви сили. Навсякъде ме сърби. Струва ми се, че вятърът ще ме отнесе.
— Помогни ми да разпънем палатката и легни.
Каран се просна в палатката, нито й се ядеше, нито й се пиеше.
— Вие ми се свят — изграчи тя.
След няколко минути Шанд напълни паница с настъргано сушено месо и лук, но я завари да лежи безжизнено по корем.
— Каран, какво ти е?