Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Няма страшно — усмихна се насила Каран. — Сега не ме боли.
— Лош признак — изсумтя Шанд.
Припряно омота крака й от коляното до глезена с пояса на пустинната си роба, махна чорапа, сряза с ножа кожата на петата при зачервената подутина и изсмука кръвта с уста, плюейки на пясъка. Езикът му скоро изтръпна.
Първите капки пот буквално изскочиха по челото на Каран, главата й се люшна безсилно и очите й се подбелиха. Шанд я метна на раменете си и затича тромаво към огъня. Измъкна клонче от пламъците и зачовърка раната с горящия край, хванал здраво глезена, колкото и да се мяташе и да пищеше Каран. После намаза с мехлем ходилото и го превърза.
Каран охкаше и потръпваше, изведнъж повърна вечерята. Кожата й изстина, устните й посиняха. Колкото и да я увиваше в дрехи, тя не се сгряваше. Скоро се унесе в несвяст. След около два часа се опомни — Шанд не откъсваше поглед от нея.
— Ама че си звяр — смънка тя немощно. — Трябваше ли чак да издълбаеш дупка в петата ми? Не помня някога да съм понасяла такава болка.
— Отровата на онзи скорпион е смъртоносна. Голяма късметлийка си, че те е ужилил точно по най-мазолестото място. Иначе не бих могъл да те спася. Затова изгорих раната — понякога от горещината отровата се разпада. Казах ти да се пазиш. Забрави за Катаза. Ще можеш да ходиш най-рано след седмица.
Тя си замълча, извърна се и страда търпеливо през нощта, проклинайки се за нехайството. А към мъките се присъединиха и лоши предчувствия за Лиан, който май винаги беше заплашен от нещо. Веднъж погледът й се избистри и тя се вторачи в мъглявината Скорпион, която сякаш й се присмиваше отгоре.
След два дни Каран можеше да стъпва предпазливо и настоя да тръгват. Изобщо не помисляше за връщане. Шанд й издялка бастун от младо дръвче.
— Храната ни намалява — каза той, — но на тридесет-четиридесет левги оттук е река Труно, най-голямата в Лоралин, която се стича към Сухото море. Човек може дълго да се провира между тези езера и мочурища, но поне дивеч и риба има в изобилие. И ми обещай, че ще внимаваш. Щом продължаваме към Катаза, трябва да мислим само как да се доберем дотам невредими.
Мъкнеха се нетърпимо бавно към езерата, където останаха цели две седмици. Ловяха риба и я изсушаваха на слънце. Шанд натъпка сол във вмирисаните мехове с надеждата да ги поизчисти. Накрая кракът на Каран заздравя, колкото да продължат през солената равнина на североизток през наниза от оазиси.
Пътешествието им се проточи още над тридесет дни — всеки като предишния, но недоловимо по-горещ. Каран разполагаше с излишък от време да се кори за минали грешки и да обмисля бъдещето си. Сега съзнаваше, че откакто стана самостоятелна, бе прахосала прекалено много време в скитане. И още повече укрепна желанието й да навакса, да се погрижи за наследник на Готрайм.
Накрая се забавиха повече, отколкото им се искаше — от гладката солена кора навлязоха сред натрошен базалт с остри като бръснач ръбове. За нищо на света не биваше да се подхлъзнат или паднат върху тях. Навсякъде имаше пукнатини и ями, някои бълваха изпарения или струи нажежен въздух. Не си позволяха безразсъдството да вървят нощем и можеха да напредват по малко сутрин и привечер. Катереха се рисковано по стръмнини и тераси, в този страшен задух по неволя пиеха вода ненаситно.
В шестнадесетата седмица след Големия събор бяха при малък гол връх, същински каменен рог, щръкнал хиляда разтега над сивите нацепени скали и солта. Не намериха вода, пристегнаха робите си и поеха към следващата планина, която зърнаха на хоризонта предишния ден, преди маранята да размие очертанията й.
— Колко ще вървим? — попита Каран. — И водата, и храната са на привършване.
— Твърде много — сърдито отвърна Шанд и притисна длан към корема си.
— Все някъде трябва да има вода.
— Тук думичката „трябва“ не важи. Някои острови са били голи скали още по времето на Перионско море.
И двамата бяха изнемощели и с опънати нерви.
— Нали два пъти си прекосявал пустинята. Как тъй не помниш местата с вода?
Той се навъси.
— Не съм минавал по този път, вече ти обясних.
Влачеха се под звездите, свършваха им силите дори да се карат. Денят беше като пещ, потяха се в палатката и едва успяха да различат планината за малко. Продължиха към нея през нощта. Усещаха, че земята под краката им се издига полека и с огромна радост преди изгрева забелязаха трите върха — нямаше съмнение, че това е Катаза, но на изток от посоката, в която бяха вървели.
Слънцето беше само на няколко пръста над хоризонта, а напичаше силно. Шанд изглеждаше съсипан. Каран придърпа шапката си още по-надолу.