Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Кривнали сме прекалено на запад — промърмори той. — Подминали сме южния край, сега виждаме острова от запад.
Каран щеше да се разплаче, ако от очите й можеха да потекат сълзи.
— Значи казваш, че е можело да сме там преди дни?!
Шанд се преви внезапно и се заклатушка зад пожълтял скален отломък. Дълго се чуваше как повръща.
— Какво ти е? — попита го, щом се върна.
— Разстройство. Водата в моя мях има вкус все едно вътре се е удавил плъх.
Той затисна устата си с длан и пак се шмугна зад големия камък.
С приближаването до Катаза се натъкваха на повече димящи цепнатини, осеяни с цветни кристалчета на соли и сяра, тук-там от дупките напираше светеща в червено разтопена лава. Земята се тресеше и понякога ги събаряше с по-силен тласък. От тази страна към Катаза се долепяха по-ниски върхове, кратерите им изхвърляха пушеци и пепел.
Двамата заобикаляха отдалеч врящите солени извори и обвитите в пара гейзери. По гърбиците от застинала лава стърчаха игличките на кристалчета. Вонеше на сяра, очите им сълзяха, носовете им протекоха, всяко вдишване пареше в гърлото.
— Противно място — изсумтя Каран, която беше настръхнала като в пристанищния град на хлуните. — Катаза същата ли е и горе?
— Напротив. Струва си човек да се покатери там.
Още преди подножието Шанд изглеждаше много зле. Оставаше му само половин мях гнусна вода. Не даваше на Каран да пие от него.
— На мен няма как да ми стане по-зле. Пий от твоята, ако и тебе те хване разстройството, свършено е с нас.
До сутринта водата му свърши, Каран имаше половин мях. Шанд се обезводняваше непрекъснато от повръщане и диария.
Нямаше сили за дългото изкачване към първите канари. Лежаха цял ден в непоносимата жега — въпреки че се скриха на сянка, земята беше гореща. Вечерта преди тръгване доядоха последната храна и изпиха до капка водата в последния мях. Нямаше смисъл да си оставят няколко глътки за по-късно.
Каран подпираше Шанд на всяка крачка. След час се натъкнаха на извор, стичащ се в прозрачен чист вир, но беше толкова солен, че само вкусиха водата и се отказаха заради спазмите в стомасите. Шанд се просна до водата и се хвана за корема. Трудно би могъл да продължи. Каран се уплаши, че той умира.
Знаеше, че ако останат без вода още един ден, Шанд наистина е обречен, а и тя няма да го надживее много. Цялата нощ кретаха как да е и преди изгрев надушиха влагата на мъничък извор в основата на скалите. Не стигаше да си напълнят меховете, ако ще да чакат там цял ден, но им спаси живота и успяха да си налеят малко.
Следващата вечер продължиха и накрая успяха да се изкачат до тясна площадка. Още час-два тътрене и попаднаха в обърната на юг клисура, където слънцето никога не надничаше. Най-сетне откриха признаци за повече вода — сивкави жилави растения, а нагоре зеленината ставаше по-ярка. Шанд беше твърде слаб, за да се катери по клисурата.
— Утре ще съм по-добре — обеща той и започна да бели корен, който Каран бе изровила от земята.
Тя си мълчеше. От глад беше готова да излапа и суров плъх. По терасата растяха проскубани храсти, пуснали корени в процепите, процеждаше се наситена с желязо вода. От земята избиваше и по-добра, когато копаеха на влажните места. Намериха личинки и гущери, както и още корени. Нямаше да умрат и от глад.
— Утре ще си опитам силите — повтори Шанд на следващия ден.
Каран виждаше колко е изтощен от разстройството и знаеше, че няма да се възстанови.
На следващия ден Шанд не можа да се изправи. Каран донесе голям гущер, който щеше да им стигне за няколко дни, но старецът изобщо нямаше апетит.
— Тръгвай нагоре! — посочи вяло. — Потърси помощ.
— Няма да те изоставя — зарече се тя, макар да се разкъсваше между загрижеността за него и копнежа си по Лиан.
Понякога й се струваше, че долавя мислите му, и се безпокоеше още по-силно.
— Или ще тръгнеш, или и двамата ще умрем. Вземи храната и потегляй.
— Ще умреш именно ако те зарежа тук!
— Имам си вода колкото поискам — усмихна се той бледо. — И по малко храна. Гладната смърт настъпва след няколко седмици, а до тогава ти ще си се върнала.
Каран се поколеба. Толкова й се искаше да тръгне, че желанието я изгаряше, но сърце не й даваше да го изостави.
35. Непоносимо оскърбление
Лиан се върна при Тенсор, все още уплашен от разговора си с Малиен, и го завари седнал на абаносовия стол, отпуснал ръце на също изработената от абанос работна маса покрай стената. Изтърканите от употреба черни дъски отразяваха смътно Огледалото, то пък отразяваше лицето на Тенсор: лъскавата черна коса, сресана назад от широкото чело, дългия прав нос и гъстата къдрава брада.