Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Сладка вода, но с привкус на желязо.
Никой от тях не мислеше за друго, освен за утоляване на жаждата с хладна вода и отдих. Дори Осейон забрави за следите. И когато Мендарк пак застана до струйките, някой скочи от близкия камък и ненадейно се стовари на гърба му. Притисна го по лице на земята. Една ръка дръпна главата му назад, друга опря острие в гърлото му. Остър връх боцна и гърба на Талия. Осейон посегна чевръсто към своя нож, но ръката му застина, когато хрипкав от солта глас предупреди:
— Да не си шавнал, че ще го заколя.
33. Заповед за арест
Сутринта Каран и Шанд тръгнаха рано. Тя спа зле, защото думите му за гашадите изостриха спотаените й опасения от сънищата, с които пак би ги привлякла към себе си.
По пладне стигнаха до края на клисурата, стените се смалиха и не пазеха от слънцето. Двамата опънаха палатката и почиваха до края на деня. По залез изкопаха дупка и напълниха меховете си с избилата вода.
Вървяха бързо под ярките звезди и скоро стигнаха до солената равнина. Повърхността под краката им се изравни и хрущеше на всяка крачка. Още по-нататък се втвърди като скала, тук-там стърчаха нацепени плочи с остри ръбове. Продължиха цяла нощ и още с изгрева опънаха палатката.
Привечер Каран разпита Шанд за маршрута.
— Ще ти го покажа. — Старецът приклекна и се зае да чертае в солта с върха на ножа. — Ето го Ашмод зад нас, тук са канарите, с които на север свършва Лоралин. Дръпни си пръста де, не съм свършил! Това е бреговата линия на Перионско море. А по средата срещу високото плато на Фаранда се намира Катаза. Някога оттук до Катаза са били пръснати островчета. Сега са планински върхове. Ще ги виждаме отдалеч, ако вятърът не вдигне много прахоляк, но често ще се случва. Има обаче и върхове, които не са се показвали над повърхността, при тях едва ли ще намерим вода.
— Как ще ги разпознаваме? — усъмни се Каран. — Може да търсим вода дни наред в подножието на някой връх и да не намерим.
— Не е изключено. Това е най-рискованото пътешествие в живота ти. Четири мяха — осем дни! Нищо чудно да си докараме белята, да знаеш. Повече хора са умрели в тази пустош, отколкото са я прекосили. Но пък и аз не съм кой да е. Не можеше да си подбереш по-добър водач, дори да искаше. Мисля, че ще отидем където искаме.
— Брей, че самохвалко — промърмори тя.
— А върховете се разпознават лесно. По-дребните са стръмни и изострени, малко по-високите са плоски горе, големите имат тераси или равнини по средата, където са някогашните брегове. Само в тяхното подножие ще търсим вода. Най-високите върхове би трябвало да са заснежени горе. Там поне водата ни е сигурна, но може би ще се катерим дълго. Ще намираме извори и по зеленината.
— Какво друго трябва да знам? Представях си, че навсякъде е само равнина от втвърдена сол.
— Почти навсякъде — да, но не и към средата, накъдето сме се запътили. Солта липсва напълно там, където от земните дълбини се надигат нови скали, те понякога са прекалено горещи, за да ги докосваш. По тези скали се върви трудно и са опасни.
— И оттам ли ще минем?
— Няма как. През по-неприятни места не си пътувала. Но какво говоря, цялото Сухо море е смъртоносен капан. — Шанд се изправи. — Да тръгваме, а?
Нощем се ориентираха по съзвездието Южен диамант, чиято дълга ос сочеше към полюса. В полунощ спряха под ярката жълта луна да пият вода и да хапнат малко сухи питки.
— Колко извървяхме? — попита Каран, уморена въпреки лесното ходене по солта. Гъстият въздух я омаломощаваше. — И колко остава?
— Дотук са горе-долу три левги. До Катаза има още около сто и петдесет.
— По седем левги на нощ, ако не забавяме крачка — нерадостно пресмяташе тя. Разстоянието вече й се струваше непосилно. — Над двадесет дни, ако навсякъде пътят е като дотук.
— Само че не е, както сама ще се убедиш. Нощите постепенно намаляват, дните се удължават и стават по-горещи.
— Ще вървим по-дълго — каза Каран. — Безпокоя се за Лиан.
Вече трябваше да са зърнали първата планина, където се надяваха да напълнят меховете, но нищо не стърчеше на плоския хоризонт. В началото на деня се озоваха пред огромни натрошени късове сол. Почти немислимо беше да се проврат оттук нощем, макар че под надвисналите отломъци щяха да се скрият на сянка от жегата. Каран се тътреше с наведена глава, рядко поглеждаше къде стъпва. Изобщо не можеше да се отърве от тежкото чувство, че някой ги следи.
Неочаквано Шанд й кресна:
— Замри!
В същия миг тя загуби опора под краката си, защото стъпи на наклон и се подхлъзна. Извъртя се отчаяно и впи пръсти в ръба, за да не падне незнайно колко надолу, и си удари носа до кръв. Чак сега забеляза, че далеч под нея няколко звезди се отразяват в солен вир.