Друговремец [bg]

- Каза-че-трябва-да-обслужиш-девойката-както-жребец-кобила-и-не-му-повярвах-обаче-вярно-ли-е?

Захапах здраво пръста си, за да не се разсмея с глас. Джейми нямаше предимството да е скрит, затова заби пръсти в крака си и се изчерви поне колкото Хамиш. Приличаха на два домата, представени за оценка на някой земеделски панаир.

- Ами, да... е, в известна степен... - произнесе задавено. После се овладя и повтори по-уверено: - Да, така правим.

Хамиш погледна полуужасен към съседната преграда, където си почиваше един от конете, а между краката му висяха трийсетина сантиметра репродуктивно оборудване. После погледна със съмнение в скута си, а аз натъпках шепа плат в устата си.

- Има разлика, де - продължи Джейми. Наситеният цвят на лицето му чезнеше, но около устата му още трепкаха мускулчета. - Например... по-нежно е.

- Значи не ги хапеш по врата? - Хамиш питаше със сериозното, вглъбено изражение на човек, който си води старателни записки наум. - За да не мърдат?

- Хм... не. Не и по принцип. - Упражнявайки впечатляващата си воля, Джейми мъжествено се изправяше пред отговорността да просветли детето. Продължи, като внимаваше да не поглежда нагоре: - Има и още една разлика. Може да се прави и лице в лице, вместо само отзад. Както желае дамата.

- Дамата ли? - Хамиш сякаш не му хващаше много вяра. - Аз бих предпочел да е отзад. Не мисля, че ще искам някой да ме гледа, докато го правя. Трудно ли е да не се смее човек?

Когато същата нощ си лягах, още мислех за Джейми и Хамиш. Отметнах завивките усмихната. От прозореца духаше студен ветрец и нямах търпение да се мушна под тях, до топлия Джейми. Неуязвим за студа, сякаш носеше у себе си малка пещ и кожата му беше винаги топла - понякога почти гореща, сякаш се разгаряше, когато я докосвах с хладните си пръсти.

Още бях непозната и другоземка, но вече не гостувах в замъка. Макар омъжените жени да ми се струваха по-дружелюбни сега, когато бях част от тях, по-младите като че ли ненавиждаха факта, че един от наличните ергени вече не е свободен. Всъщност толкова много от тях ме гледаха студено и злословеха, скрили усти с ръце, че се зачудих колко точно от девиците на замъка са се озовавали в някоя ниша заедно с Джейми Мактавиш по време на краткия му престой.

Е, вече не беше Мактавиш, разбира се. Повечето обитатели на замъка винаги бяха знаели кой е и независимо дали ме мислеха за английски шпионин, или не, трябваше да се примирят, че вече и аз знам. Затова сега открито се наричаше Фрейзър, както и аз. В стаята над кухнята вече ме посрещаха с „госпожо Фрейзър“, там, където задомените шиеха и дундуркаха бебетата си, като разменяха майчински мъдрости и заглеждаха преценяващо собствената ми талия.

Заради предишните си неуспехи в зачеването не бях се замисляла за бременност, когато се съгласих да се омъжа за Джейми, затова зачаках нетърпеливо цикъла си. Случи се навреме. Този път не тъгувах, а ме обзе облекчение. Животът ми беше достатъчно сложен и без бебе.