Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Може би искаш да я поставиш до тази, която вече си започнал?
— Не съм започвал…
Или бях? Паметта отново ми изневери, както често се случваше в моментите на стрес. Ако в този момент някой ме беше попитал как се казва френският приятел на голямата ми дъщеря, щях да кажа Рене. Като Магрит133. Да, сънят ми започваше да се превръща в кошмар.
— Картината, в която лодката е празна?
Преди да отвърна, през тълпата се промуши Джийн Хедлок, следван от Уайърман и Илзе. Дъщеря ми носеше чаша с вода.
— Елизабет, време е да тръгваме — каза лекарят и сложи длан на рамото на старицата. Тя обаче отблъсна ръката му. Инерцията на удара достигна и чашата с вода, която излетя от ръката на Илзе и се счупи със звън в стената. Проехтя вик, а някаква жена — колкото и невероятно да звучи — се разсмя.
— Виждате ли това конче-люлка? — Елизабет посочи към картината. Ръката й трепереше. Ноктите й бяха лакирани в коралово розово, вероятно от Ан-Мари. — То беше на сестрите ми Теси и Лола. Те много го обичаха и навсякъде го мъкнеха със себе си. Беше намерено пред Рампопо — детската къщичка на страничната ливада, — след като се удавиха. Баща ми не можеше да го погледне, без да се просълзи. Хвърли го във водата по време на мемориалната служба. Заедно с венеца, разбира се. Венеца около шията му.
Тишината бе нарушавана единствено от хриптящото й дишане. Мери Айър я наблюдаваше с големите си очи, забравила за привичката си да записва всичко — бележникът й се намираше в отпуснатата покрай тялото й ръка. С другата бе закрила устата си. После Уайърман посочи към вратата в стената, изкусно драпирана с кафява материя. Хедлок кимна. В следващата секунда и Джак се озова до нас и пое инициативата в свои ръце.
— Сега ще ви отведа оттук, госпожице Истлейк — заяви той и хвана дръжките на количката й. — Не се притеснявайте за нищо.
— Погледни килватерната струя на кораба! — изкрещя ми Елизабет на финала на последната си поява пред обществото. — Господи, нима не виждаш какво си нарисувал?
Погледнах. Същото направи и семейството ми.
— Там няма нищо — прошепна Мелинда, гледайки недоверчиво към вратата, която се бе затворила зад Джак и Елизабет. — Тя луда ли е, или какво?
Или се бе понадигнала на пръсти, изпънала шия, за да вижда по-добре.
— Тате, това лица ли са? — попита плахо. — Лица във водата?
— Не — отвърнах, изумен от твърдостта на собствения си глас. — Това е само плод на въображението ти, възбудено от думите й. Ще ме извините ли за секунда?
— Естествено — отвърна Пам.
— Мога ли да помогна, Едгар? — избоботи Кеймън с дълбокия си глас.
Усмихнах се. Бях изненадан от лекотата, с която постигнах тази усмивка. Явно и шокът си има своите плюсове.
— Благодаря, но не е необходимо. Лекуващият й лекар е при нея.
Забързах към ватата на кабинета, потискайки желанието да се върна обратно. Мелинда не бе видяла нищо, за разлика от Илзе… разбрах, че малцина бяха способни да ги видят, дори и да им ги посочиш с пръст… а дори и тогава повечето хора щяха да ги сметнат за съвпадение или прищявка на художника.
Тези лица.
Тези крещящи удавнически лица в килватерната струя на кораба.
Лицата на Теси и Лора, но също така и други — под лицата на близначките… там, където червеното преливаше в зелено, а зеленото — в черно.
Едно от тях принадлежеше на девойката с оранжевите коси, облечена със старомоден бански костюм. Най-голямата сестра на Елизабет — Адриана.
VII
Уайърман поеше Елизабет на малки глътки (с перие, както ми се стори), а Розенблат се суетеше наоколо, кършейки ръце в буквалния смисъл. Кабинетът изглеждаше пренаселен. Беше по-задушно, отколкото в галерията, и с всяка следваща минута ставаше все по-горещо.
— Моля всички да излязат! — извика Хедлок. — Всички, с изключение на Уайърман! Незабавно! Веднага!
Елизабет отмести чашата с длан.
— Едгар — изхриптя тя. — Едгар остава.
— Не, Едгар излиза — възрази Хедлок. — Достатъчно се развълнувахте…
Ръката му се озова пред нея. Старицата я хвана и я стисна — вероятно с неочаквана сила, понеже очите на Хедлок внезапно се разшириха.
— Остава — прошепна тя, ала шепотът й не търпеше възражения.
Хората започнаха да излизат. Чух как Дарио казва на събралата се тълпа, че всичко е наред, просто госпожица Истлейк почувствала лека слабост, но лекарят й е при нея и тя вече е по-добре. Джак тъкмо прекрачваше прага, когато Елизабет му извика:
— Млади човече!
Той се обърна към нея.
— Не забравяйте!
Помощникът ми кротко й се усмихна и й отдаде чест.
133
Рене Магрит (1898–1967) — белгийски художник сюрреалист. — Б.пр.