Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Тази първа картина не разкриваше названието на кораба на смъртта поради ъгъла, под който бе изобразен. В „Момиче и кораб №2“ плавателният съд се бе завъртял лека, ала момиченцето (което продължаваше да е със същите изкуствени червени коси, но вече бе и с рокличка на точки, досущ като Рийба) закриваше всичко без буквата П. в номер три П беше станало „ПЕР“, а Рийба се бе превърнала в Илзе, макар и изобразена в гръб. И в лодката лежеше харпунът на Джон Истлейк.
Дори Елизабет да бе забелязала всичко подробности, тя не реагира. Бутах количката й, а корабът се уголемяваше, черните му мачти стърчаха като пръсти, платната му висяха като мъртва плът. Огненото небе пламтеше зловещо през дупките в разкъсаната материя. Названието му вече гласеше „ПЕРСЕ“. Вероятно това не беше пълното му име — имаше място за още букви, — ала ако беше така, те се криеха в сенките. В „Момиче и кораб №6“ (корабът вече надвисваше заплашително над гребната лодка) момичето беше със син цял бански. Косата му вече беше оранжево-червена. Това беше единственото момиче в лодката, в чиято идентичност не бях сигурен. Навярно беше Илзе, след като и на другите картини беше тя… но не бях убеден. В тази картина във водата се бяха появили първите розови венчелистчета (плюс една-единствена топка за тенис с буквите „ДЪНЛ“), а на палубата се виждаха странни предмети — високо огледало (отразяващо залезната светлина и съответно обляно в кръв), детско конче-люлка, голям четвъртит куфар, купчина обувки. Същите вещи се виждаха на номер седем и осем, където там се присъединяваха и други: детско велосипедче, подпряно на фокмачтата, натрупани една върху друга автомобилни гуми на кърмата, голям пясъчен часовник в средната част на кораба…
Стъклото на часовника също отразяваше слънцето и изглеждаше пълен с кръв вместо с пясък. В „Момиче и кораб №8“ още повече розови венчелистчета се носеха по водата между лодката и „Персе“. Топките за тенис също бяха увеличили броя си и сега бяха минимум половин дузина. На шията на кончето-люлка висеше венец от гниещи цветя. Усещах вонята им в застиналия въздух.
— Мили Боже! — промълви Елизабет. — Колко силна е станала… — Лицето й бе мъртвешки бледо и тя изглеждаше не на осемдесет и пет, а на двеста години.
„Кой?“ — опитах се да попитам, ала от устните ми не се откъсна и звук.
— Мадам… госпожице Истлейк… не бива да се напрягате — обади се Пам.
Прокашлях се.
— Ще й донесеш ли чаша вода?
— Аз ще донеса, татко — предложи Или.
Старицата продължаваше да се взира в „Момиче и кораб № 8“.
— Колко от тези… souvenirs132… си виждал? — попита тя.
— Нито един… въображението ми… — внезапно замълчах, връхлетян от светкавично прозрение — момичето в лодката на номер осем беше Илзе. Зелената рокля с гол гръб и кръстосаните презрамки изглеждаше непристойно за такова малко момиченце, но сега знаех защо; дъщеря ми си я беше купила неотдавна, поръчвайки я по интернет, и отдавна не беше малко момиченце. От друга страна, топките за тенис си оставаха загадка за мен, огледалото не означаваше нищо, нито пък автомобилните гуми. И не знаех със сигурност дали велосипедчето, подпряно на фокмачтата, бе принадлежало на Тина Гарибалди, макари да се боях, че е точно така… а и сърцето ми го нашепваше.
Ръката на Елизабет, мъртвешки студена, ме хвана за китката.
— На рамката на тази картина няма куршум.
— Не знам за какво го…
Възлестите й пръсти стегнаха хватката си.
— Знаеш. Знаеш за какво говоря. Изложбата е разпродадена, Едгар. Да не мислиш, че съм сляпа? Има куршуми на рамките на всички картини, които разгледахме, даже и на номер шест, където в лодката седи сестра ми Ади, но не и на тази.
Обърнах се към платното, изобразяващо момиче с оранжева коса.
— Значи това е сестра ти?
Елизабет не реагира. Навярно изобщо не ме чу. Бе изцяло погълната от „Момиче и кораб № 8“.
— Какво смяташе да правиш? Да я върнеш обратно на Дума? — Гласът й прокънтя сред тишината на галерията.
— Мадам… госпожице Истлейк… наистина не бива да се вълнувате — отново се обади Пам.
Очите на Елизабет пламтяха като въглени на фона на повехналото й лице, ноктите й се впиваха в китката ми.
132
Сувенир; реликва (фр.) — Б. Meduza