Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— В изкуството няма лесни пътища, млада жено — отбеляза Елизабет.
Пам я изгледа. На лицето й продължаваше да грее онази усмивка, в която се бях влюбил навремето.
— Знаете ли кога за последен път някой ме е нарекъл млада жена?
— За мен вие сте млада и прекрасна — отвърна Елизабет. Не можех да повярвам, че същата тази жена само преди седмица бе представлявала изгърбена буца плът, издаваща нечленоразделно ломотене. Не, колкото и изтощена да изглеждаше, не можех да го повярвам. — макар и не толкова млада и прекрасна като дъщерите ви. Момичета, по всичко личи, че вашият баща е голям талант.
— Много се гордеем с него — отвърна Мелинда, играейки с огърлицата си.
Елизабет й се усмихна и погледна към мен.
— Бих искала да видя картините и сама си съставя собствено мнение. Може ли?
— Разбира се — отвърнах, макар да се чувствах доста нервен. Страхувах се от оценката й. Страхувах се, че Елизабет ще поклати глава и ще постанови с онази прямота, на която имаше пълно право заради възрастта си: „Изящно… ярко… експресивно… но в крайна сметка нищо особено.“
Уайърман вече се протягаше да хване дръжките на количката, ала тя го спря.
— Не, драги, позволи на Едгар. Нека той ме разведе из галерията. — Тя извади от цигарето недопушената цигара (учудих се на сръчността на възлестите й пръсти) и я загаси в кутийката. — Младата дама е права — мисля, че всички се надишахме на тази гадост.
Мелинда бе достатъчно възпитана, за да се изчерви. Елизабет подаде кутийката на Розенблат, който я пое с усмивка и кимна. Впоследствие често се питах — знам, че е ужасно, но е самата истина, — дали нямаше да я изпуши до филтър, ако знаеше, че е последната цигара в живота й.
VI
Дори тези, които не подозираха за съществуването на единствената жива дъщеря на Джон, усещаха, че сред тях има Личност, и човешката вълна, която се изля към входа след пронизителния вик на Мери Айър, се обърна в противоположна посока, когато подкарах количката на Елизабет към нишата с картините „Залези със…“. Уайърман и Пам вървяха вляво от мен, а Илзе и Джак — вдясно. Мелинда и Рик бяха зад мен, Кеймън, Том Райли и Бози — зад тях, а подире им пристъпваха почти всички гости на събитието.
Не знаех дали инвалидния стол ще мине през тесния проход между стената и импровизирания бар, но успях да го провра. Бутах количката, доволен, че всички бяха останали зад нас, когато старицата внезапно извика:
— Спри!
Подчиних се на мига.
— Добри ли си, Елизабет?
— Една минутка, драги… почакай.
Тя се взираше в картините. След известно време въздъхна и се обърна към Уайърман:
— Имаш ли хартиена кърпичка?
Той извади платнена от джоба си, разгърна я и я подаде на възрастната жена.
— Мини отпред, Едгар — помоли ме тя. — Застани така, че да те виждам.
Приплъзнах се странично между количката и високата маса, служеща за бар. Барманът я хвана с две ръце, за да не се преобърне.
— Можел ли да коленичиш, та лицата ни да бъдат на едно ниво?
Можех. Усилията, вложени в Големите крайбрежни разходки, не бяха отишли напразно. Тя стискаше цигарето в едната си ръка и кърпичката на Уайърман в другата и ме гледаше с навлажнени очи.
— Ти ми чете стихове, понеже Уайърман не можеше. Помниш ли?
— Да, мадам. — Естествено, че си спомнях — това бяха тъй приятни моменти.
— Ако ти бях казала „Говори, памет!“131, щеше да си помислиш за човека — не мога да си спомня фамилията му, — който е написал „Лолита“, нали?
— Ала се сещам и за едно стихотворение. Забравих кой е авторът, но започва така:
— Тези стихове докосват ли душата ти? Да, виждам, че я докосват.
Пръстите, които държаха цигарето, се разтвориха и погалиха косата ми. В този миг бях осенен от мисълта (впоследствие тя често се връщаше при мен), че цялата ми борба да се върна към живота и стремежът отново да стана себе си са били компенсирани от допира на ръката на тази старица. На възлестите й сковани пръсти.
— Изкуството е памет, Едгар. По-простичко не можеш да го кажеш. Колкото по-ясна е паметта, толкова по-добро е изкуството. По-чисто. Тези картини… те ми разбиват сърцето, а после го съживяват. Толкова се радвам, че са създадени във вилата на Салмън Пойнт. Въпреки всичко. — Тя вдигна ръката, с която ме бе погалила. — Как си нарекъл тази?
131
„Говори, памет!“ е заглавието на мемоарите на Владимир Набоков. — Б.пр.