Дума Ки

— Hola, mi vato135 — усмихна се тъжно Уайърман.

Косите му — прилежно сресаните му назад коси, когато се появи в галерията с Елизабет и Джак — сега падаха пред ушите му, а под очите му се виждаха тъмни кръгове.

— Не искаш ли кафе? На вкус е като машинно масло, но поне държи клепачите отворени.

— Не, мерси. Ще ми стигне и глътка от твоето. — Имах три таблетки аспирин в джоба на панталоните си. Извадих ги, метнах ги в устата си и ги преглътнах с малко кафе.

Събеседникът ми сбърчи нос.

— Държал си ги в джоба си, където гъмжи от микроби. Гнусно.

— Имам силна имунна система. Как е тя?

— Не е добре — въздъхна той и ме изгледа унило.

— Дойде ли на себе си в линейката? Каза ли нещо друго?

— Да.

— Какво?

От джоба на ленената си риза Уайърман извади изпомачкана покана за изложбата с надпис „ГЛЕДКИ ОТ ДУМА“ на лицевата страна. На обратната бе написал три реда. Буквите „скачаха“ нагоре-надолу (вероятно линейката доста бе друсала), но успях да ги прочета.

„Масата тече.“

„Ще поискаш, но не бива.“

„Удавете я, за да заспи отново.“

Във всички фрази имаше нещо зловещо, но от последната кожата на ръцете ми настръхна.

— Нещо друго? — Върнах му поканата.

— Няколко пъти произнесе името ми. Позна ме. Произнесе и твоето, Едгар.

— Виж това — каза аз и му подадох кафявия плик.

Уайърман ме попита откъде съм го намерил и аз му обясних. Той отбеляза, че това е доста подозрително съвпадение, при което аз само вдигнах рамене, защото си спомних какво ми беше казала Елизабет: „Водата вече тече по-бързо. Скоро ще се появят бързеите.“ Е, наистина се бяха появили. И имах предчувствие, че това е само началото.

Бедрото ми вече не ме болеше толкова — нощните му стенания се бяха превърнали в обичаните хлипания. Според народната мъдрост кучето е най-добрият приятел на човека, ала аз бих гласувал за аспирина. Преместих стола, седнах до Уайърман и прочетох отново заглавието: „ДЕТЕ ОТ ДУМА КИ СЪС СМАЙВАЩИ СПОСОБНОСТИ СЛЕД ПАДАНЕ — ВУНДЕРКИНД ЛИ Е?“ под него имаше снимка, на която се виждаше млад мъж, когото често бях виждал по бански костюм — Джон Истлейк от периода преди да натрупа излишните килограми. Той се усмихваше и държеше в обятията си усмихнато малко момиченце. Елизабет изглеждаше по същия начин, както и на семейния портрет „Тате и неговите дъщери“, само че сега държеше в ръчичките си рисунка, която протягаше към обектива, а главата й беше бинтована. Фотографът бе запечатал и още едно момиче, вече тийнейджърка — голямата сестра, Адриана, и да, косите й най-вероятно бяха червени. Не тя обаче привлече вниманието ни, нито пък Джон Истлейк или мъничето с превързаната глава.