През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Докато говореше, тя стана. Прегърбената й преди това снага сега беше изправена. В пробуждащите се черти на лицето й изведнъж блесна живот. Очите й сияеха от въодушевление, а гласът й звучеше високо и ясно, сякаш говореше пред хиляди хора. Това бе незабравим миг. И ето че тя изтощена спря и отново седна. Тази жена сигурно много бе видяла и чула, много неща бе изпитала и премислила, а може би беше и чела. Какво да й отговоря?
— Марах Дуримех, и мен ли упрекваш? — попитах я аз.
— Теб ли? Защо мислиш така?
— Защото и аз съм подобен пратеник.
— Ти ли? Кой те натовари с тази мисия?
— Никой! Никой не ми е заръчал специално.
— И искаш да поучаваш?
— И да, и не.
— Не те разбирам, сине мой. Обясни ми!
— Ти самата каза, че цениш пратениците на делата. Бог различно разпределя дарбите. Един той дарява с красноречие, на друг заповядва да действа по определен начин. Аз съм лишен от дарбата на словото. Затова пък той не ми позволява спокойно да стоя в родината си. Непрекъснато пътешествам и поучавам, но не със слово, а с това, че на всеки, при когото отида, съм полезен. Бил съм в страни и при народи, чиито имена ти едва ли познаваш. Ходил съм при бели, жълти, кафяви и черни хора. При всички тях съм посявал любов и милосърдие. И винаги съм бил богато възнаграждаван, когато после чувах зад себе си: «Този чужденец не знае що е страх. Той можеше и знаеше повече от нас и все пак бе наш приятел. Той уважаваше нашия Бог и ни обичаше. Никога няма да го забравим, защото беше добър човек и смел другар. Той беше — християнин. По този начин разпространявам вярата си. И дори да намерех само един-единствен човек, който чрез мен да се научи да почита и дори да обича тази вяра, значи усилията ми не са били напразни и искам да легна някъде в тази земя за последна почивка.»
Настъпи дълго мълчание.
И двамата безмълвно гледахме към земята.
Тогава Марах Дуримех бавно хвана десницата ми с двете си ръце.
— Ходих — каза тя, — обичам те!
Старческите й очи ме гледаха така майчински и топло, че никога нямаше да ги забравя.
— Сине мой — продължи тя. — Когато ти напуснеш тази долина, очите ми сигурно никога вече няма да те видят, но Марах Дуримех ще се моли за теб и ще те благославя, докато очите й се склопят. Ти сигурно ще си единственият, който освен другите трима, били в полунощ при Рух’и кулян, ще научи моята тайна. Искаш ли?
— Ако е по-добре да я премълчиш, се отказвам. Но ако все пак държиш да ми я довериш, приемам с благодарност.
— Другите трима се заклеха никога да не казват нито дума…
— И аз никога няма да говоря за това.
— Тогава ще чуеш всичко.
Тя започна да разказва. Това беше история, която със своя сюжет за роман би могла да направи някой писател известен. Една дълга история от времето, когато тримата дяволи Абд ас Сумит бей, Бедер хан и Нур Улах бей са унищожили християнството в долината на Саб. Разказ, от който на човек можеше да му настръхне косата. Мина доста време, докато тя свърши. После старицата още дълго време седя до мен мълчаливо. Само лека въздишка прекъсваше от време на време тишината и двете й ръце посягаха към очите, за да избършат сълзите. Накрая тя уморено положи глава на рамото ми и тихо ме помоли:
— Тръгвай! Мислех да сляза в Лисан, но сега ще се върна пак горе, за да почакам да се успокои сърцето ми. Довечера ще дойда при вас.
Изпълних желанието й.
Когато пристигнах в Лисан, там вече нямаше нито един кюрд. Само беят беше останал да ме чака.
— Ефенди — каза той. — Хората ми си тръгнаха, а и аз вече трябва да заминавам. Но се надявам, че ти ще дойдеш още веднъж в Гумри.
— Ще дойда.
— За дълго ли?
— За малко, защото хадедихните копнеят да видят своите хора.
— Те ми обещаха да дойдат с теб и тогава ще обсъдим как най-безопасно да стигнете до Тигър. Сбогом, ефенди.
— Сбогом!
Меликът също беше тук със спътниците ми. Кадир бей се сбогува и с тях и тръгна след хората си.
Марах Дуримех удържа на своята дума. Вечерта тя дойде и щом й се удаде възможност да разговаря необезпокоявана с мен, ме попита:
— Ще изпълниш ли една моя молба?
— От все сърце.
— Вярваш ли в силата на амулетите?
— Не.
— Въпреки това днес ти направих един. Ще го носиш ли?
— Като спомен от теб, да.
— Ето, вземи го! Докато е затворен, не помага. Но ако някога имаш нужда от помощ, го отвори. Тогава Рух’и кулян ще бъде твой избавител, дори и да не е на твоя страна.