Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Мислех си, че споменът за него е като другите спомени за мъртвите, които се натрупват в живота на човека — неясен отпечатък върху мозъка, наложен от сенки, които падат върху него по техния бърз и последен път; но пред високата и тежка врата, между големите къщи на улицата, тихи и прилични, като добре поддържана алея в гробище, аз го видях проснат на носилката, отворил хищническа уста, сякаш да погълне цялата земя с цялото човечество. Той се изправи жив пред мен — сянка, която не можеше да утоли глада си от великолепни илюзии и ужасна действителност, сянка по-тъмна от сянката на нощта, наметната с благородните дипли на блестящо красноречие. Сякаш видението влезе с мен в къщата — носилката, призрачните носачи, дивата тълпа, послушните богомолци, мракът на джунглата, блясъкът на огньовете на търпеливата джунгла, тътенът на барабана, ритмичен и приглушен като пулса на сърцето — сърцето на всесилния мрак. Това бе миг на тържество за джунглата, отмъстително нашествие, което трябваше да изтласкам назад, за да спася друга душа. И споменът за казаните там думи, за рогатите фигури, които се движеха зад мен в аления блясък на огньовете на търпеливата джунгла, тези накъсани изречения ме овладяха отново и аз ги чух в цялата им злокобна и ужасяваща простота. Спомних си окаяната му молба, жалките му заплахи, огромните размери на гнусните му желания, подлостта, мъчението и адската болка на душата му. А по-късно сякаш видях спокойното му лениво държане, когато ми каза един ден: „Тази слонова кост сега е наистина моя. Компанията не е платила за нея. Сам я събрах с голям риск за живота си. Но се страхувам, че ще се опитат да предявят правата си над нея. Трудно положение. Какво да направя — да се съпротивявам ли? Е? Търся само справедливост…“ Той търсеше само справедливост — само справедливост. Натиснах звънеца пред махагоновата врата на първия етаж и докато чаках, той ме гледаше втренчено от лъскавата повърхност на дървото — гледаше ме с необятен поглед, който обхващаше, осъждаше и проклинаше цялата вселена. Аз сякаш отново чух вика шепот: „Ужас! Ужас!“
Падаше здрач. Почаках известно време в гостна с висок таван и с три високи прозореца, които приличаха на три блестящи, увити в креп, колони. Извитите позлатени крака и облегалки на мебелите блестяха и се губеха в полумрака. Високата мраморна камина излъчваше студена и монументална белота. В един ъгъл стоеше масивен роял; по повърхността му играеха тъмни отблясъци като върху мрачен и полиран саркофаг. Отвори се висока врата — и се затвори. Аз станах.
Тя се приближи, цялата в черно, с бледо лице, което се носеше към мен в полумрака. Беше в траур. Бе минало повече от година от смъртта му, повече от година, откакто бе пристигнала новината, а тя щеше да помни и жалее вечно. Взе двете ми ръце в своите и прошепна: „Чух, че ще дойдете.“ Забелязах, че не бе много млада — искам да кажа, не бе младо момиче. Бе достатъчно зряла, за да бъде вярна, да вярва, да страда. Стаята потъмня, като че ли тъжната светлина на облачната вечер се бе приютила на челото й. Тази руса коса, този бледен лик и това чисто чело сякаш бяха заобиколени от пепелявосив ореол, от който ме гледаха тъмните й очи. Взорът им бе естествен, дълбок, доверчив. Тя държеше високо скръбното си чело, сякаш се гордееше със скръбта си, сякаш искаше да каже: „Само… аз зная как да го оплаквам.“ Но докато се ръкувахме, по лицето й премина израз на ужасна пустота и аз забелязах, че тя не е играчка в ръцете на Времето. За нея той бе умрял едва вчера. Господи! Впечатлението бе толкова властно, аз също почувствувах, че той бе умрял едва вчера — не, едва тази минута. Видях нея и него в един и същи миг — неговата смърт и нейната скръб, — видях скръбта й в самия миг на смъртта му. Разбирате ли? Видях ги заедно, чух ги заедно. Тя бе казала развълнувано: „Оцелях“, а напрегнатият ми слух сякаш чу ясно, смесен с гласа й на отчаяние и съжаление, шепота на вечното му обвинение. Попитах се ужасен какво правя тук, сякаш, без да искам, бях зърнал жестока и нелепа загадка, непристойна за човешки очи. Тя ми направи знак с ръка да седна. Седнахме. Оставих внимателно пакета на масичката, а тя сложи ръката си върху него… „Вие го познавахте добре?“ — прошепна тя в тъжната тишина.