Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Ще ми се обадиш ли, ако изникне нещо ново?
— Щом искаш, да.
Тя само ми кимна мълчаливо и не продума повече.
Кимнах и аз, усмихнах се, сякаш исках прошка, и отново поех към дневната светлина.
22
Дневната светлина може да бъде както успокояваща, така и пронизваща и безсърдечна като рентгенова лампа. Не бях склонен да се подлагам на последното и вървях към центъра откъм безлюдните страни на къщите. Бе дошъл моментът да узная дали Конрад Фанебюст ще ме приеме.
В един град, беден откъм герои, Конрад Фанебюст бе един от малкото. Ако живеехме в по-високопарни времена, някой може би щеше да му издигне паметник на площада. За геройските му подвизи по време на боевете от 1940-а и на нелегалната съпротива, а по-късно и през възстановителния период от началото на петдесетте години бяха написани няколко книги. Името му се изговаряше с почит и уважение. След войната той бързо се открои като най-видна фигура. Ако принадлежеше на друга партия, щеше сигурно да получи министерски пост. Сега можеше да бъде благодарен за мандата, който изкара като кмет на Берген, но сигурно беше, че можеше да си запази този пост и за по-дълъг срок, ако сам не бе пожелал да се оттегли от политическия живот. След това, изглежда, потъна повече или по-малко зад кулисите. Ала от вестниците се разбираше, че управлява една солидна и дейна корабостроителна фирма с бъдеще, и то във времена, когато кризата в търговското корабоплаване бушуваше с пълна сила и носеше тежки загуби на много от норвежките корабопритежатели. Независимо от всичко той често биваше изкарван на преден план по повод на един или друг юбилей, свързан с войната, окупацията или освобождението, въпреки че в интервютата, които вземаха от него, той неизменно и клетвено заявяваше, че счита за несправедливо да го величаят за сметка на толкова незнайни борци от Съпротивата, негови бойни другари.
Кантората на Конрад Фанебюст имаше изглед към градския парк и се намираше на третия етаж. Частната му секретарка го пазеше от околния свят от своята стая, подобна на тези в държавните учреждения: тежка кафява гарнитура, килим и в единия ъгъл голяма, тъмнозелена палма.
Секретарката бе колкото вежлива и очарователна, толкова и дистанцирана. Минаваше трийсетте, със златистокафява, гладко вчесана коса, в черен пуловер и сива пола, с много добре поддържани ръце, бели, с късо подрязани лакирани нокти.
Каза със звучен, напевен глас:
— Имате ли предварителна уговорка?
Поклатих тъжно глава:
— Не, за съжаление…
— Тогава се опасявам…
— Не се опасявайте. Само кажете на Фанебюст, че съм тук по повод кончината на един наш общ приятел — на Ялмар Нюмарк. Кажете му, че е важно. Много важно.
Тя ме загледа замислено.
— Добре. Ще имате ли време да почакате?
Дарих я с добросърдечна усмивка.
— Ако времето беше пари, отдавна да съм богат.
— Ей сега. — Тя се усмихна малко язвително, но стана, почука на една врата и почака да чуе отговора, преди да влезе вътре.
Подобни кантори винаги изглеждат тъмни. Прозорците им са тесни и старомодни, стените са тъй дебели, че да заглушават шума на превозните средства отвън, централното отопление осигурява равномерна температура през всичките дванайсет зимни месеца на годината. Навън дори и атомна бомба да падне, вътре това няма да се усети, поне такова е впечатлението.
Тя се върна, но остави вратата след себе си полуотворена, което счетох за добър знак.
— Можете да влезете. Той се оказа свободен за минута-две.
Благодарих и се усмихнах. Разбрах, че тя е добра секретарка и бди над всеки миг от времето на шефа си.
Влязох вътре и затворих вратата зад себе си.
Конрад Фанебюст седеше на бюрото и пишеше. Погледна ме бързо и изучаващо.
Показа ми със свободната си ръка един стол, като с другата продължаваше да пише.
Бе мъж с чувство за систематично подреждане на нещата — първо едното, после другото…
Получих възможност да огледам и него, и кабинета му, преди още да сме разменили по някоя дума.
Кабинетът бе голям, със стени, покрити с остъклени шкафове за книги. Високите прозорци изглеждаха още — по-тесни поради тъмнозелените плюшени пердета. Килимът бе толкова дебел, че прекосих разстоянието до свободния стол като че на котешки лапи. Столът — старомоден, с висока и тясна облегалка, съвсем не бе неудобен.
Бюрото на Фанебюст можеше да бъде и по-голямо, ако върху него трябваше да се танцува полонеза. В момента бе достатъчно за изиграването на едно пламенно танго, но без артистично приплъзване и изхвърляне на партньорката.