Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Не след дълго това ще бъде единственият жив свидетел освен самия Хагбарт Хелебюст, така че аз наистина разчитам на неговия разказ. Ще го посетя.
— Но какво е станало с този… Юллвен?
— Бил е убит през 1971-ва. Във всеки случай това е официалното заключение.
— Официалното?
— Аз мисля, че може би не него са убили. Може би той е оживял, да се изразя така. И днес не е мъртъв, а се укрива.
Несъзнателно погледнах към прозореца. Против волята си усетих, че собствените ми думи събудиха у мен чувство на страх, че свиха стомаха ми и пресушиха устата ми. Тази мисъл не ми хареса, а градът сякаш изведнъж стана по-тъмен в и без това мрачното време — тъмен и опасен. Ако Харалд Юллвен наистина дебнеше някъде навън, в полумрака, а само бог знаеше колко жертви лежат на съвестта му, то за него не би представлявало особено усилие да отнеме още един или два живота. Дали не бях казал повече от необходимото?
Отново срещнах недоверчивата й, несигурна усмивка:
— Но…
— Ти нали не вярваш в призраци?
— Не-е…
— А ето че близо до мястото, където умря Ялмар Нюмарк, повтарям — при подозрителни обстоятелства, са видели някого с особен белег, напомнящ, и то твърде, за Харалд Юллвен. И тъй като аз също отдавна не вярвам в призраци, остава едно-единствено обяснение на нещата, нали?
— Нима?
Видях, че думите ми й се сториха прекалено категорични и смутена, тя вече не бе стопроцентово сигурна дали да ми вярва. Разбрах това. Стана ми ясно, че ще се натъквам на много скептични реакции, ако продължавам да се разхождам наоколо и да разправям за престъпления отпреди десет, че и трийсет години, да бръщолевя за подозрителни смъртни случаи от годините на Съпротивата и за призраци оттогава.
Аз се наведох, почти прегърбен, над чашата кафе и я стиснах с двете си ръце, сякаш бе някакъв свещен съд.
— Мислиш ли, че това, което ти говоря, звучи невероятно?
Тя ме погледна през дебелите стъкла на очилата си.
— Не знам. Трудно ми е да се преустроя, за да го премисля отново. Може би… Може би ще е по-добре да оставим всичко така, както си е било досега. Кой знае какви още нещастия ще ни сполетят, ако започнем да дълбаем в миналото!
— Разбирам недоверието ти, ала аз се чувствам задължен на Ялмар Нюмарк. Ще продължавам разследването, докато мога. Но ще се опитам да не те измъчвам повече.
— Не ме измъчваш, не разбирай думите ми така. Аз само… На петдесет и осем години съм и останах вдовица на трийсет и една. Животът ми е вече проигран, загубен. Обичам Холгер, да, повтарям — обичам го, до ден-днешен. За мен той винаги ще бъде в настоящето. Но това означава също, че вече двайсет и седем години живея в пустота. Годините, които можех да прекарам с него, аз преживях без любов, без нежност… Отдавам ласките си на цветната леха на гроба му, радостта се заключи в мислите ми — и в Анита. Ти трябва да разбереш, че човек става… че се изморява.
Промълвих:
— Разбира се. Вече няма, аз… — Извърнах глава настрана смутен, недоумявайки защо говорим за това. Попитах: — С какво се занимаваш обикновено? Работиш ли?
Тя свали очилата си и ги постави на масата. Очите й бяха присвити и като че нефокусирани. Тя силно ги разтърка с малките си, гладки юмручета. — Да, заемам длъжност на половин щат в общината. Работя там три дни седмично.
— Значи работиш долу?
Погледнах към тъмното здание на общината и по гърба ми полазиха тръпки. Сградата с фасада, облицована с кафяви метални плочи, се издигаше като преграда срещу Страндгате и крещящо контрастираше с ниските дървени къщи от другата страна на Ютре Маркевай. Представих си колко негостоприемна и тъмна изглежда тя в пролетните бури и летните дъждове, макар всъщност общината да не бе враждебна на живота и да не заслужаваше да бъде изтикана в такъв отвратителен паметник на модерната архитектура.
Тя проговори, сякаш прочела мислите ми:
— Спомням си… когато се нанесохме там. Отгоре можехме да гледаме направо в залива. Корабите, които идваха и си отиваха — Американската линия30.
— Да, едно време така й казваха. Ще стане същото, както с приключенските романи. Скоро никой няма да им вярва. — Надигнах се и застанах неловко насред кухнята. — Май стана време да благодаря и да се сбогувам.
Тя също стана.
— Добре. И аз ти благодаря.
Изпрати ме до антрето, където облякох палтото си и отворих външната врата. Преди да изляза, Сигрид каза:
30
Т.е. за САЩ и от САЩ. — Б.пр.