Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Той трябва да беше на около шейсет и пет години. Разпознах го от снимките по вестниците, но косата му в действителност бе по-бяла. Лицето му, с резки, отсечени черти, бе костеливо и издаваше твърд характер. Под рошавите му сиво-бели вежди блестяха сини очи, а кожата на лицето бе червено-кафява и още по-свежа на фона на бялата коса. Беше облечен в дискретен пепелявосив костюм с жилетка, светлосиня риза и носеше светлосива вратовръзка. Пишеше енергично, с автоматична писалка.
Той остави писалката, прочете последните редове с беззвучно движение на устата си, после пъхна изписаните листа в една папка, която положи далеч встрани от себе си. Чак тогава ме погледна. Погледът му беше открит и прям. Скръсти ръце и каза:
— Е?
После се изправи зад бюрото и ми протегна ръката си през него, без обаче да се наведе нито сантиметър напред. Трябваше да стана и да се наведа доста над бюрото, за да стисна ръката му, и аз се почувствах доста неудобно. Това бе добре измислена обработка на посетителя и аз си го отбелязах, за да не се повтори по-късно. Ако искаш веднага да спечелиш преимущество, не помръдвай от своята страна на бюрото.
— Веум.
— Фанебюст.
Поздравихме се кратко, като дуелисти. Фанебюст седна преди мен. Нямаше съмнение, че държи инициативата да е в негови ръце.
— Казали сте на госпожа Ларшен, че посещението ви е свързано със смъртта на моя стар приятел Ялмар Нюмарк?
— Да. Аз също бях приятел с… Вие не бяхте на погребението, нали?
— Уви, не. Бях в Атина и разбрах за смъртта му от вестника, когато се върнах. Жалко, щях с удоволствие да присъствам. Нали знаете: когато стари приятели умират така, човек винаги има чувството, че ги е изпуснал, и това в известен смисъл отговаря на истината. Би трябвало да ги посещаваме по-често, да им обръщаме повече внимание, но изведнъж става излишно и те гнети гузната съвест. Изминаха доста години, откакто Ялмар Нюмарк и аз изпълнявахме общи задачи. Винаги съм се стремял да запазя връзките си с момчетата от онова време. С тези, които са все още живи. — Той ме погледна с изпитателен поглед. — Но стига толкова за това. Кажете ми, защо сте тук?
— Дойдох във връзка с две или три неща. Като първо мога да изтъкна някои особени обстоятелства около смъртта на Ялмар Нюмарк.
Той повдигна вежди, без да коментира.
— Тук съм и във връзка с пожара в „Пофугл“ и с един мъж, когото сте наричали Ротеифтен.
Изговарях думите бавно и отсечено. Веждите му се спуснаха надолу, но лицето му остана неподвижно. Имаше опитното лице на политик и бизнесмен или по-точно на роден покерджия. Единственото нещо, което каза, бе:
— Така…
Изложих му съвсем накратко всичко, което ми бе казал Ялмар Нюмарк за пожара в „Пофугл“, последвалото разследване и подозренията против Харалд Юллвен. Накрая обобщих:
— С други думи… Тук съм най-вече за да чуя потвърждение на разказаното ми от Ялмар Нюмарк, а и за да разбера дали вие можете да ми кажете още нещо, което той е забравил или не е знаел. — С жест предоставих думата нему.
Той ме измери с поглед:
— Вие първо ми кажете кого представлявате и какви са били тези особени обстоятелства около смъртта на Ялмар. Журналист ли сте?
— Не, частен детектив, но съм тук в качеството си на последен приятел на Ялмар Нюмарк, така да се изразя. Той бе самотник в края на живота си.
— Частен детектив?
— Да, но както казах, никой не ме е ангажирал. Тук съм по собствена инициатива, а що се отнася до тайнствените обстоятелства… — Нападнах от фланга: — Вие мислите ли, че Ротеифтен е мъртъв?
Той ме погледна поразен:
— Ротеифтен? Хм… Ние така и не получихме потвърждение на подозренията си и се съмнявам, че някога въобще ще ги получим. Спомням си, прочетох във вестника, че Юллвен е мъртъв, но оттогава мина доста време.
— През 1971 година.
— Добре де. Може пък и да е мъртъв.
— Колко силни бяха подозренията ви против Юллвен?
Той се облегна назад, пъхна палците си в джобчетата на жилетката и се втренчи в някаква точка над главата ми. Погледът му стана замислен.
— Много години минаха от тогава, Веум. Като си помисля за това сега… — Погледът му пак се сведе надолу. — Не успявам така често да се отърся от мислите за онези събития. Продължавам да страдам от получените през войната рани, а нощите стават все по-мъчителни.