Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Какво бе казал?
Погледът й се плъзна покрай мен и тя сякаш се върна с трийсет години назад.
— Холгер много рядко се оплакваше. Избираха го няколко пъти в профсъюзното ръководство, но той не принадлежеше към най-борчески настроените. По природа бе затворен, мълчалив.
— Като повечето норвежци.
— Да, може би. Във всеки случай с него хората можеха да работят. Имаше способността да преговаря до намиране на приемливо решение и винаги се опитваше да предотврати конфликтите. Но разбира се, понякога възникваха и по-остри ситуации, например по време на преговорите за увеличаване на заплатите. И тогава проличаваше, че той може да бъде и неотстъпчив, да отстоява докрай своето. И именно в такива моменти никога не се оплакваше. Само дето ставаше някак тъжен. По челото му се вдълбаваха бръчки на тревога, устата му се свиваше сурово, почти зло. А беше толкова хубав. Приличаше на някой млад поет, на Рудолф Нилсен може би. Но не бе поет. Преговаряше за условия на труд, за продължителност на работното време, за надници…
Тя замълча, наля отново кафе в полупразните чаши и се вслуша в музиката от радиото. Акордеонен състав изпълняваше „Мечтая за Елин“.
Продължи:
— В дните преди пожара той бе именно такъв…
— Разтревожен?
— Да. Не се чувстваше добре. Виждах това. Беше блед и нямаше апетит. Една нощ, или по-точно рано сутринта, когато не бе забелязал, че съм будна, аз го чух да отива в тоалетната и да повръща, а не бе ял нищо. Намекнах му, че може би трябва да отиде на лекар да се прегледа, но той само поклати глава. Попитах го дали нещо не го мъчи. Тогава ме погледна с тъжните си очи. Видях как мускулите на челюстите му се движат, но не продума, докато не се върна от работа същия ден. Избухна изведнъж, както си пиеше следобедното кафе.
— „Утре отивам да говоря с управата“ — спомням си тези негови думи, сякаш е било вчера. — „Утре отивам да говоря с управата. Сигурен съм, че става изтичане на газове. И други се оплакват.“ Той ми разказа, че много от работещите в производствения цех в последно време се оплаквали от главоболие, виене на свят и повдигане. Той бил сигурен, че някъде има пробойна, място, от което изтичат газове. — Гласът й леко потрепери и тя добави: — Това създавало опасност и от експлозия.
Кимнах.
— А на следващия ден?
Тя продължи с внезапно овладял я гняв:
— На следващия ден той докладвал за това на началството. — Гласът й се поуспокои. — Беше забележителен ден. Спомням си го… Април и истински априлски ден. Слънцето изгряваше за миг, а в следващия момент рукваше дъжд като из ведро. Бях излязла да напазарувам и тъй като на връщане небето изведнъж се проясни, реших да се поразходя из Нурднес. Не знам дали си спомняш как изглеждаше всичко тук след войната.
— Долу-горе.
— Пожарищата след бомбардировките. Червено-кафявите останки от стените на къщите, покрити с нова зеленина. Спомням си едни малки, топчести и жълти, пухкави гъсенца, които видях тогава. Храстите бяха пълни с тях. Слънцето грееше, полъхът на вятъра рошеше косите ми. Анита гукаше в количката си, а аз си мислех колко е прекрасно, че има пролет и че ще прекарам чудно лято с малката и с моя добър мъж. Чувствах се най-щастливата жена в света. А точно в този ден той не се върна вкъщи за обед.
— Не се върна?
— Да. Това никога не се бе случвало. Никога не беше закъснявал, той винаги… Бях сготвила задушено с картофи, а за десерт имаше крем от нишесте с червен сироп. Обадих се във фабриката, откъдето ми казаха, че си е тръгнал както обикновено. Върна се чак в осем часа вечерта, а аз още не бях сложила Анита да спи. Детето бе неспокойно. Чух го да стъпва тежко по стълбата. Отключи вратата трудно, дълго търсеше къде да пъхне ключа. Седях в стаята на тъмно. Той влезе и аз го видях ясно на светлината, преди да е успял да ме забележи. Той… Долната му устна беше нацупена като на малко, недоволно момче. Косата му бе разчорлена. Вървеше странно, размахвайки ръце. Спря се пред вратата на стаята и се облегна на рамката й. Гледаше гузно. За пръв път го виждах такъв. Разбрах, че е пил. Миришеше на бира. Всичко, което каза, беше: — Не поискаха да ме изслушат.