Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Слушай, Веум. Ако оня пак се е измъкнал — Ротеифтен, намери ми го, Веум. Намери го!
Кимнах мълчаливо, отворих вратата и излязох от кабинета му.
23
Обядвах в една от онези норвежки кръчмички, където сякаш поднасят норвежката народна душа на блюдо: варени воднисти картофи и нарязани на парчета зеленчуци, а между тях кренвирш, потънал в нещо като локва от мазнина, който се бори за глътка въздух. Леката следобедна мъгла лежеше ниско, обгърнала със сивотата си червените покриви на къщите по склона на планината, а опашките от автомобили бавно се измъкваха от центъра. Улиците се очистиха от хората, които сякаш бяха изметени от неумолима центробежна сила. Автомобилните газове се смесваха със сивата мъгла и обгръщаха следобедните часове с пушек като от бивачен огън.
Веенбергсмауе се открояваше от построените плътно една до друга сгради на Йоврегате, малко зад пивоварната. Те отдавна имаха нужда от пребоядисване, но повечето домовладелци все още се противопоставяха на тази необходимост и се правеха, че не забелязват разкъртената вече мазилка и разсъхналите се рамки на прозорците. Такъв овехтял вид имаше и къщата на Елисе Блум: двуетажна, някога боядисана в бяло. Изминалите години бяха оставили неумолими отпечатъци върху дървената й част, а зад плътно затворените прозорци висяха сиво-бели пердета и скриваха всичко от външния поглед.
Към кафяво боядисаната входна врата водеха две изкривени стъпала, но едва бях стъпил на първото от тях, и вратата се отвори. Жената, която излезе оттам, ме посрещна с горящ поглед на тъмнокафявите си очи, но в него нямаше нищо гостоприемно. Навремето имах учителка с подобен поглед, която не търпеше проблеми с дисциплината.
— Вие насам ли идвахте? — попита тя, като че ли тротоарът бе нейна собственост и аз се бях провинил в сериозно нарушение на граничната зона.
— Елисе Блум? — попитах аз и неволно се наежих.
Устните и се изпънаха и тя леко издаде брадичката си напред. Имаше волева брадичка, бях запомнил това от снимката й на изрезката от вестника, в който се съобщаваше за пожара в „Пофугл“. Само че тогава косата й бе сресана направо назад и прическата й подчертаваше правилните, почти класически черти на лицето й, които издаваха нейната красота дори на една съвсем лоша фотография. Но бяха изминали почти трийсет години и през това време лицето й бе позагубило очертанията си, беше се като че поразмазало. Брадичката й изпъкваше все така, но останалите черти на лицето й сякаш бяха загубили пропорциите си. Чупката на устата му придаваше агресивния вид на злодеите в каубойските филми, които обикновено редят думите само през единия й крайчец.
Тя бе облечена като за вечерна разходка в града: синьо палто, кафяви обувки и носеше в едната си ръка червена дамска чанта. Бе силно гримирана, устните й бяха намазани с яркочервено червило, което подчертаваше колко са тънки. Сякаш да покаже, че наистина излиза, тя здраво затръшна вратата след себе си, но остана да стои на най-горното стъпало пред прага й.
— Кой сте вие? — попита.
— Казвам се Веум и идвам във връзка с някои разследвания, които водя. Във връзка с пожара в „Пофугл“, ако все още си спомняте за него.
В очите й проблеснаха злобни пламъчета. Толкова студени кафяви очи виждах за пръв път в живота си.
— Какви разследвания, ако смея да попитам?
— Станаха неща, които отново ни заставят да си припомним онова, което се е случило тогава, през 1953-та.
Съзнателно не назовах годината 1971-ва. Тук без съмнение щеше да се напредва не изведнъж, а крачка по крачка.
— И от къде идвате? От полицията?
Без да дочака отговор, тя слезе по стълбата, мина току до мен и пое с тежки крачки надолу към Йоврегатен.
Побързах да я последвам.
— Не, не съм от полицията. Аз съм нещо като човек със свободна професия.
Тя бързо ме погледна, изхриптя презрително и продължи да върви надолу по тротоара. Около нея се носеше облак от парфюм с тежък дъх, като от увехнали рози, дълго лежали захвърлени в някоя канавка. Имаше забележителна походка. Горната част на тялото й се накланяше напред, бедрата й сякаш щръкваха нагоре и тя стъпваше тежко, с цяло стъпало по земята. Ако не бях образован човек, бих казал, че ходи като крава, но майка ми ме бе научила да запазвам подобни наблюдения само за себе си.
— Стана и един смъртен случай — продължих аз и тръгнах от едната й страна, по Йоврегатен излязохме почти зад Вредсгорден, където в едно и също здание съжителстват две тъй различни културни институции: фирмата за продажба на картофи „Асмервик“ и Норвежкият писателски център — Западен филиал.