Ангелите не оцеляват на леда

Ромка намери първата съпруга на Михаил Болтенков, която работеше като учителка по физкултура в един московски лицей, и си уговори среща с нея.

— Странно нещо е животът — замислено каза той, докато дъвчеше горещата филия черен хляб с масло и отпиваше от силния сладък чай, — седим си в такава разкошна къща, построена на такова скъпо място, тоест практически сме милионери и някакви олигарси. И ядем най-прост хляб.

— Ами да — отвърна през смях Антон, — в такава къща трябва да се ядат омари с френски сос и да се пие изискано вино! Ромка, чувството за хармония ли се развихри у теб?

— Ами развихри се — погледна го закачливо Дзюба. — И между другото, моето природно чувство за хармония се противи, че Анастасия Павловна ти говори на „вие“. Не си заслужил ти такова отношение, Тоха, не си дорасъл още.

— Наистина, Анастасия Павловна — обърна се Антон към Настя, която, държейки също такава филия в лявата ръка, с дясната правеше списъка на продуктите, които трябва да купи на връщане. Увлечена в заниманието си, тя бе изтървала началото на разговора и се сепна, когато чу името си.

— Какво?

Вдигна глава от списъка.

— Казвам: защо ми говорите на „вие“? На Ромка на „ти“, а на мен — на „вие“. Неправилно е някак. Чувството за справедливост у Ромка протестира, а и на мен ми е неудобно.

Настя погледна Сташис с интерес. Така де, защо? Някак си тръгна по този начин. Бяха се запознали преди две години и половина, когато работеха заедно по едно престъпление, извършено в театър. Тогава Антон още нямаше трийсет, но изглеждаше много сериозен и много… някак възрастен. Зрял. И умело спазваше дистанция. Просто езикът й не се обръщаше да му говори на „ти“. Сега, когато се познаваха отдавна, би могла да промени тази форма на общуване, но Антон, някак тежък, нервен, постоянно ядосан и напрегнат, не я предразполагаше към това. Друго нещо беше Роман — открит, искрен, добродушен.