Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Бинго! Аз помнех, че бе счупила ръката си на връщане от църквата, но това беше просто малък водовъртеж в плавния поток на паметта. Защото ставаше дума за нещо много по-важно. Пам се намираше в уникално положение — можеше да вижда през дима и огледалата, които критиците наричат изкуство… или поне в моя случай можеше. В този аспект, както и в много други, тя продължаваше да бъде моя жена. Казах си, че май само времето можеше да издаде документ за развод, а и този документ едва ли щеше да отразява напълно реалността.
Обърнах я към себе си. Наблюдаваха ни множество очи и вероятно им се струваше, че се прегръщаме. И в известен смисъл беше точно така. Забелязах широко отворените й, изумени очи, и зашепнах в ухото й:
— Да, момичето в лодката е Илзе. Нарисувах я несъзнателно, защото всички тези картини са сътворени несъзнателно. Дори не знаех, че ще ги нарисувам, докато не започнах да го правя. И понеже е изобразена в гръб, никой няма да се сети коя е, ако ти или аз не си отворим устата. Е, аз нямам никакво намерение да го правя. Но… — Отдръпнах се от ухото й. Очите на Пам все още бяха широко творени, а устните й бяха леко отворени, сякаш очакваше целувка. — Как реагира Илзе?
— Доста странно. — Жена ми ме хвана за ръкава и ме поведе към номер седем и осем. В тях момичето беше със зелена рокличка с презрамки, кръстосани на голия му гръб. — Каза ми, че вероятно четеш мислите й, понеже тази пролет си поръчала точно такава рокля от „Нюпорт Нюз“.
Тя отново се загледа в картината. Аз стоях мълчаливо до нея, опитвайки се да не й преча.
— Тези не ми харесват, Едгар. Не са като другите и не ми харесват.
Сетих се за думите на Том Райли: „Бившата ти има невероятна интуиция, но е лишена от всякакъв такт.“
Пам заговори по-тихо:
— Да не би да знаеш нещо за Или, което не бива да знам? Както знаеше за…
— Не — отвърнах, ала цикълът „Момиче и кораб“ вече ме притесняваше доста повече от преди. Отчасти защото за пръв път виждах всичките картини, наредени една до друга. Заедно зловещото им въздействие се увеличаваше неимоверно и се стоварваше върху сетивата с чудовищна сила.
„Продай ги — бе ме посъветвала Елизабет. — Колкото и да са, трябва да продадеш всичките.“
И аз разбрах защо мисли така. Изобщо не ми харесваше, че дъщеря ми, макар и в образа на дете, каквото отдавна не беше, се намира в такава опасна близост до тази прогнила плаваща развалина. В същото време бях изненадан, че реакцията на Пам се изчерпва с безпокойство и недоумение… ала не биваше да забравям, че съвсем отскоро се намира под въздействието на картините.
А и те вече не се намираха на Дема Ки.
Младите се приближиха до на. Рик и Мелинда се бяха прегърнали.
— Татко, ти си гений — заяви тя. — Рик също мисли така, нали, Рик?
— Абсолютно. Дойдох с нагласата да похваля творбите ви… от вежливост, а ето че сега се чудя как да подбера думите си, за да кажа, че съм потресен.
— Много мило — отвърнах. — Merci.
Така се гордея с теб, татко — каза Или и се притисна към мен.
Пам театрално забели очи и в този момент с удоволствие бих й фраснал един. Вместо това прегърнах Илзе и я целунах по косата. В същия миг от входната врата на „Ското“ се разнесе дрезгавият вик на изумената Мери Айър: „Либи Истлейк! Не вярвам на очите си!“
Аз не вярвах на ушите си, ала откъм входа, където се бяха събрали истинските ценители, за да разменят впечатления и да поемат глътка свеж вечерен въздух, се разнесоха аплодисменти… и внезапно разбрах защо Джак и Уайърман се бяха забавили толкова.
V
— Какво става? — попита Пам. — Какво? — Крачех към вратата, влачейки жена си подире си, а Илзе, Лини и Рик ни следваха. Аплодисментите се усилиха. Хората се обръщаха към входа и изпъваха шии, за да видят кой е дошъл. — Кой пристигна, Едгар?
— Най-добрите ми приятели от острова. — Обърнах се към Илзе. — Сред тях е и онази дама, която видяхме на пътя, спомняш ли си? Оказа се не Невестата, а Дъщерята на Кръстника. Казва се Елизабет Истлейк и е душичка.
Очите на малката ми дъщеря грейнаха.
— Старицата със сините кецове!
Тълпата (мнозина продължаваха да ръкопляскат) ни пропусна да минем и аз ги видях — тримата бяха във фоайето, където стояха две маси с купите за пунш. Очите ми започнаха да парят, а в гърлото ми се надигна буца. Джак беше облякъл сиво-син костюм и бе пригладил непокорната си коса, така че изглеждаше като млад сътрудник на „Банк ъф Америка“ или необичайно висок седмокласник, дошъл в университета за Деня на отворените врати. Уайърман, който буташе количката на Елизабет, беше с избелели дънки без колан и бяла ленена риза, подчертаваща загара му. Косите му бяха сресани назад и аз за първи път осъзнах какъв красавец е. По нищо не отстъпваше на Харисън Форд, когато актьорът бе на петдесет години.