Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Готов съм да се обзаложа, че тя ти е сестра само по линията на Адам — отвърна Ламборн. — Ако пък не е така, това значи, че си още по-голям негодник. Не ме интересува сестра ли ти е, или не, но ако още веднъж си покажеш носа в тази кула, ще те набуча на меча си. А най-добре ще е изобщо да се изпариш от замъка, защото тази историйка за мен е по-важна от твоите фокуси.
— Но моля ви се, тъкмо тази вечер аз трябва да играя Арион139 в представлението при езерото — каза Уейланд.
— Кълна се в свети Христофор, че сам ще го изиграя! — извика Ламборн. — Как го нарече? Орион140? Ще изиграя и Орион, и пояса му, че и седемзвездието отгоре! Хайде, тръгвай, мошенико! Върви след мен! Впрочем — не, чакай! Лорънс, отведи го ти!
Лорънс хвана за яката фокусника, който не му оказа никаква съпротива, а Ламборн закрачи бързо към същата странична и тайна вратичка в западната стена, близо до кулата Мървин, през която се бе върнал в замъка Тресилиан.
Докато прекосяваше бързо пространството между кулата и вратичката, Уейланд напразно си блъскаше главата да измисли някакъв начин, за да помогне на нещастната жена, към която изпитваше дълбоко състрадание въпреки надвисналата и над самия него опасност.
Когато го изхвърлиха през вратата на замъка и Ламборн с поток от заплашителни ругатни му заяви, че го очаква незабавна смърт, ако се появи отново сред тия стени, Уейланд вдигна очи и ръце към небето, сякаш призоваваше бога за свидетел, че докрай се е борил на страната на потиснатите. После обърна гръб на величествените кули на Кенилуърт и тръгна да си търси по-скромно и по-сигурно убежище.
Лорънс и Ламборн известно време го следиха с поглед, после се обърнаха и тръгнаха обратно към кулата. Тогава Лорънс се обърна към своя спътник:
— Да пукна на място, мистър Ламборн, ако разбирам защо изгонихте от замъка жалкия мошеник тъкмо когато ще трябва да участвува в представлението. Пък и какво ви засяга това момиче?
— Ах, Лорънс — отвърна Ламборн, — ти си мислиш за Черната Джоун Джъгс от Слингдън и гледаш със симпатия на човешките слабости. Ho corragio, благородни графе на тъмницата, защото тази история за теб е също толкова тъмна, колкото и подземните ти владения. Запомни добре, достойни владетелю на дълбоките подземия на Кенилуърт, че нашият бележит господар Ричард Варни е готов да плати за най-нищожната драскотина по същия този мистър Тресилиан толкова много, че да ни стигне за петдесет нощни гуляя, пък и отгоре на това ще ни позволи да пращаме по дяволите управителя, когато той реши да ни разделя с чашите прекалено рано.
— Е, в такъв случай имате право — каза Лорънс Стейпълс, главният тъмничар на Кенилуърт или — както го наричаха още — главният пазач на свободата и честта на замъка. — А как ще уредите работата така, че да отсъствате при влизането на кралицата в замъка, мистър Ламборн? Струва ми се, че сте задължен да придружавате господаря си.
— Докато ме няма, ти, честни господарю на тъмницата, ще стоиш на стража вместо мен. Тресилиан може да влиза, ако иска, но трябва да внимаваш никой да не излиза. Ако самото момиче пожелае да се измъкне, а това никак не е изключено, сплаши го с някоя по-груба дума — в края на краищата тя е само приятелка на един жалък комедиант.
— А защо в такъв случай да не спусна желязната решетка между вратите? Ще не ще, момичето ще си остане в стаята и няма да има никакви разправии.
— Да, но тогава Тресилиан няма да може да влезе при нея — отвърна Ламборн, след като помисли малко. — Това обаче не е така съществено: важното е нея да я намерят в стаята му, а всичко останало е без значение. Но хайде, признай си, стара тъм-ничарска COBO, че се страхуваш да останеш сам в кулата Мървин!
— Ами, страх ме било, никак не ме е страх дори, мистър Ламборн. И все пак трябва да призная, че в тази кула понякога стават много странни неща. Макар че сте отскоро в Кенилуърт, сигурно сте чували вече, че в нея витае духът на Артър Мървин, смел военачалник, един от лордовете Марч, хванат от жестокия лорд Мортимър и убит в същата тази кула, която сега носи неговото име?
— О, поне хиляда пъти вече съм слушал тази история — отвърна Ламборн. — Чувал съм още, че духът ставал най буен, когато варят овесена каша и праз лук или пекат сирене в кухнята. Santo Diavolo141, приятелю, не си хаби думите, всичко това ми е известно.
— Не, не знаете всичко, колкото и осведомен да се изкарвате — рече тъмничарят. — А, страшно нещо е това — да убиеш затворник в килията му! Случвало ви се е сигурно да забиете ножа някому в тъмна уличка, но това не можете да си го представите. Да удариш с ключовете по главата размирния затворник и да го накараш да замълчи, това аз наричам поддържане на реда в тъмницата, но да извадиш нож и да го убиеш, както са убили този лорд, значи да създадеш призрак, който ще се появява поне сто години в тъмницата и няма да ти позволява да държиш в нея някой по-благоприличен пленник. А пък аз си мисля за моите затворници, горките, и предпочитам да поставям скуайърите или някои други достойни хора, попаднали тук заради това, че са раз-бойничествували по пътищата или са злословили против лорд Лестър, на петдесет фута под земята, отколкото да ги затварям в горната килия, наречена Жилището на Мървин. Кълна се в милостивия свети Петър, че не мога да проумея защо нашият благороден лорд и мистър. Варни са решили да настаняват там гости! Ако пък този мистър Тресилиан си е осигурил компания — и то компанията на едно хубаво момиче, — струва ми се, че е постъпил правилно.
139
Арион — поет (VII—VI в.пр.н.е.).
140
Орион, Поясът на Орион, Седемзвездието — съзвездия. В гръцката митология Орион е бил прочут гигант и ловец, в когото се е влюбила Артемида.
141
Свети дяволе (итал.).