Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Ето защо той се задоволи само да отправи един строг поглед към Ламборн, като към човек, когото не счита достоен за каквото и да било внимание, и понечи да мине край него, сякаш не го е познал. Ламборн обаче, възползувал се от щедрото гостоприемство в замъка, бе успял вече да изпие доста вино и нямаше никакво намерение да се прекланя пред чийто и да било поглед. Той спря Тресилиан на стълбата и без никакво стеснение и срам му заговори така, сякаш ги свързваше най-близко приятелство.
— Е, няма да се смразяваме за стари сметки, нали, мистър Тресилиан? Що се отнася до мен, мога да кажа, че предпочитам да си спомням само доброто и да забравям злото и затова искам да ви уверя, че отношението ми към вас винаги е било най-честно и най-приятелско.
— Нямам нужда от вашето приятелство — отвърна Тресилиан, — запазете го за приятелите си, които ви подхождат.
— Я го вижте само колко бил докачлив! — заядливо подхвърли Ламборн. — И как тия благородничета, създадени, разбира се, от най-фината глина на земята, гледат отвисоко на бедния Майкъл Ламборн! Отстрани мистър Тресилиан например ще ви се стори скромен, благоприличен и превзето усмихнат кавалер и закрилник на дамите, който само сантименталничи с тях. Е какво, представяте ни се за светец, мистър Тресилиан, а забравяте, че сега в спалнята ви се намира нещо доста приятно — за най-голям позор на целия замък. Ха, ха, ха! Е, мистър Тресилиан, жегнах ли ви най-сетне?
— Не зная за какво говориш — отвърна Тресилиан, който обаче веднага заключи, че този безсрамен грубиян е научил за присъствието на Еми в неговата спалня, — но ако ти си слугата, дето почистваш тези стаи и сега чакаш да получиш нещо за почерпка, ето, вземи, но остави моята спалня на мира.
Ламборн погледна златната монета, пъхна я в джоба си и каза:
— По-лесно бихте ме купили с добра дума, отколкото с това звънливо дяволче, но все пак — който плаща със злато, плаща добре; а Майкъл Ламборн не е от ония, които създават раздори и развалят удоволствието на хората. Моят девиз е: живей и остави и другите да живеят! Не ми е приятно обаче, когато някои хора вирят нос пред мене, сякаш са направени от сребро, а пък аз — от олово. Щом ще пазя тайните ви, мистър Тресилиан, бихте могли да се отнасяте по-внимателно към мен, а когато мен ме заловят заради някое дребно прегрешение — това на всекиго може да се случи — и ми потрябва подкрепа или помощ, аз пък ще се обърна към вас. Така че използвайте както намерите за добре и стаята си, и птичката, която е затворена в нея, на Майкъл Ламборн това му е все едно.
— Отдръпнете се, сър! — извика Тресилиан, който вече не беше в състояние да сдържа възмущението си. — Получихте си вече възнаграждението!
— Хм! — измърмори Ламборн, като все пак се отдръпна настрана, а след това ядосано процеди през зъби, повтаряйки думите на Тресилиан: „Отдръпнете се! Получихте си вече възнаграждението!“ Добре, добре, както ви казах, няма да ви развалям удоволствието, но запомнете, че не съм от ония, които нито сами ядат, нито дават на другите.
Колкото повече се отдалечаваше Тресилиан, който неволно му внушаваше известен страх и уважение, толкова по-високо говореше Майкъл:
— Не съм егоист, но няма да преглътна и обидата. Запомнете това, мистър Тресилиан! Ще хвърля едно око на красивата дама, която така удобно сте настанили във вашата обитавана от духове стая. Очевидно се страхувате от призраци и не смеете да спите сам. Ех, ако аз си позволя да направя нещо такова в чужд замък, хубаво бих си изпатил! „Дръжте негодника! Набийте го с пръчки! Изтъркаляйте го по стълбата като ряпа!“ Да, да, тия добродетелни джентълмени имат големи предимства в сравнение с нас, откритите роби на страстите си! Е, добре, едно е сигурно поне — че благодарение на това щастливо откритие главата на мистър Тресилиан е в ръцете ми, а аз ще се опитам да хвърля поглед и на тази негова Линдабрида.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
Е, сбогом, господарю! Щом за вярност
заплащат с грубост, котвите ще вдигнем
и ще поемем по безкрайна шир
различни пътища.