Петдесет нюанса по-тъмно
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса по-тъмно». Краткое содержание книги:
Но копнежът продължава да владее всяка нейна мисъл и когато той й предлага нов договор, тя не може да му устои. Страстната им връзка отново се разпалва. Скоро Ана научава за изтерзаното минало на своя наранен, напрегнат и властен господин Петдесет нюанса повече, отколкото е смятала за възможно.
Докато Крисчън се бори с вътрешните си демони, Ана трябва да се изправи пред гнева и завистта на жените, с които той е бил преди, и да вземе най-важното решение в живота си.
Решение, което може да вземе единствено сама...
Мислите ми се насочиха към къщата, която бяхме разгледали предишния ден, и към огромните камини там - истински камини за дърва. Искаше ми се да се любя с Крисчън пред истински огън. Да, щеше да е забавно. Той несъмнено щеше да измисли начин да го направи незабравимо, както винаги когато се любехме. Даже когато само се бяхме чукали, иронично си изсумтях аз. Да, и тези случаи бяха незабравими. „Къде е той?“
Пламъците подскачаха и мъждукаха, държаха ме в плен, вцепеняваха ме. Фокусирах се единствено върху тяхната ярка, изпепеляваща красота. Омагьосваха ме.
„Анастейжа, ти успя да ме омагьосаш“.
Беше ми го казал първия път, когато спа с мен в леглото ми. „О, не...“
Обгърнах се с ръце и светът отлетя някъде далеч, а действителността постепенно избледня в съзнанието ми. Зловещата пустота в мен продължаваше да се разширява. Чарли Танго беше изчезнал.
- Ана. Заповядай. - Внимателният глас на госпожа Джоунс ме върна в стаята, в настоящето, към мъката. Тя ми подаде чаша чай. Поех я с благодарност и тракането на чашата в чинийката издаде треперенето на ръцете ми.
- Благодаря - промълвих с глас, предрезгавял от непролетите сълзи и буцата в гърлото ми.
Мия седеше срещу мен на огромния подковообразен диван, хваната за ръка с Грейс. Двете ме гледаха и прелестните им лица излъчваха тревога. Безизразно примигах. Не можех да им отправя успокоителна усмивка, не можех дори да пролея сълзи - нямаше нищо, просто празнота и растяща пустота. Озърнах се към Елиът, Хосе и Итън, които стояха около бара, всички със сериозни лица, и тихо разговаряха. Обсъждаха нещо. Зад тях госпожа Джоунс шеташе в кухнята.
Кейт следеше местните новини в малката дневна. Чувах далечния звук на големия плазмен телевизор. Не можех да понеса пак да гледам новините... „ИЗЧЕЗНАЛ Е КРИСЧЪН ГРЕЙ“... красивото му лице по телевизията.
Разсеяно ми хрумна, че никога не съм виждала толкова много хора в тази стая и че въпреки това големината й ги прави да изглеждат малко. Островчета от изгубени, тревожни души в дома на моя Петдесет нюанса. Какво щеше да си помисли той за тях-ното присъствие тук?
Някъде другаде Тейлър и Карик разговаряха с властите, които ни подаваха информация - абсолютно безполезна. Него го нямаше, факт. Нямаше го от осем часа. Ни вест, ни кост от него. Бяха прекъснали издирването - поне това знаех. Заради мрака. И не знаехме къде е. Можеше да е ранен, гладен или нещо още по-страшно. „Не!“
Отправих поредната безмълвна молитва към Бог. „Моля те, нека Крисчън е добре. Моля те, нека Крисчън е добре...“ Безспирно повтарях тези думи в ума си - моята мантра, моят спасителен пояс, нещо конкретно, за което да се хвана в отчаянието си. Отказвах да мисля най-лошото. „Не, не отивай там“. Имаше надежда.
„Ти си моят спасителен пояс“.
Спомних си думите на Крисчън. Да, винаги има надежда. Не биваше да се отчайвам. Думите му заотекваха в главата ми.
„Сега съм убеден привърженик на моменталното задоволяване. Използвай момента, Ана“.
Защо не бях използвала момента?
„Правя го, защото най-после срещнах жена, с която искам да прекарам остатъка от живота си“.
Затворих очи в безмълвна молитва, като леко се поклащах. „Моля те, нека остатъкът от живота му не е толкова кратък. Моля те, моля те“. Не бяхме имали достатъчно време... имахме нужда от още. Бяхме направили изключително много през последните няколко седмици, бяхме стигнали невероятно далеч. Не можеше да свърши ей така. Всичките ни нежни мигове: червилото, когато за пръв път ме беше любил в хотел „Олимпик“, когато ми се предложи, коленичил пред мен, когато най-после го бях докосвала.
„Аз съм си същият, Ана. Обичам те и имам нужда от теб. Докосвай ме. Моля те“.
О, колко го обичах! Щях да съм нищо без него, нищо - само сянка без светлина. „Не, не, не... бедният ми Крисчън“.
„Такъв съм аз, Ана. И съм твой. Какво да направя, за да те накарам да го проумееш? Да те накарам да видиш, че те желая по всякакъв възможен начин. Че те обичам“.
„И аз те обичам, мой мили Петдесет нюанса“.
Отворих очи и отново невиждащо ги вперих в огъня, докато в ума ми прехвърчаха спомени от миговете ни заедно: момчешката му радост, когато плавахме с яхтата и летяхме с безмоторния самолет, изисканият му, адски секси вид на маскарада, танцът, о, да, вихреният танц там, в апартамента, на песента на Синатра, тихата му безпокойна надежда в къщата предишната вечер... онази зашеметяваща гледка.
„Ще поставя света си в краката ти, Анастейжа. Желая те, те-лом и духом, завинаги“.
„О, моля те, нека е добре. Не може да го няма. Той е центърът на моята вселена“.