Капан за мишки

— Ясно. А какво можете да ми разкажете за гибелта на Елена? Известно ли ви е нещо за това — как се е случило и защо?

— Малко неща знам. Само онова, което ми разказа Слава. Лена се самоубила, хвърлила се от покрива на многоетажен блок.

— А причините? Ситников каза ли ви нещо за причините?

— Самият той не беше съвсем наясно с тях, та нали в онзи период се срещаха рядко. Той смяташе, че за пореден път са я скъсали на творческия конкурс и тя не е могла да преживее този неуспех. Всъщност не го и научи веднага, та нали нейните приятелки от фабриката не са знаели, че се познават, и никой не му е съобщил. Не е ходил дори на погребението. Но сега, след това, което ми казахте вие, започвам да разбирам… Ако малко преди това е загинал брат й, това е било огромна травма за нея и тя е изживявала тази мъка сама, с никого не я е споделила…

— Защо смятате, че Елена не е споделяла с никого? — прекъснах го аз.

— Че как, ами тя не е казала за това дори на Слава. А кой може да й е бил по-близък от Слава?

— Значи сте сигурен, че и Ситников не е знаел за смъртта на брат й?

— Не, разбира се. Разбира се, че не е знаел — уверено отговори Аргунов. — Инак той непременно щеше да ми каже. Непременно. Не можеше да не ми каже, та нали ние бяхме много близки приятели, споделяхме си всичко. А той ми говореше само, че Лена е заета с работа върху ръкописите си, готви се за конкурса… Не, абсолютно съм сигурен, че не е знаел.

Не, Лев Александрович, вашият приятел с абсолютна сигурност е знаел. Сега аз съм сигурен в това. Знаел е, че Михаил Шляхтин е умрял, нещо повече — знаел е защо и при какви обстоятелства е умрял и именно затова е мълчал пред вас.

Поговорихме си още малко, зададох на Лев Александрович няколко уточняващи въпроса, благодарих му за обстойния разговор и станах.

— Почакайте — изведнъж ме спря Аргунов. — Все пак аз не разбрах какво отношение има нашият разговор към покушението срещу Вячеслав?

Той отново стана напрегнат и враждебен, като тази промяна беше мигновена и непредсказуема, а това също правеше Аргунов да прилича на хората, които подсъзнателно вече са взели решение, но още не са го осъзнали.

Не знам дали бе глупост онова, което казах в отговор, или наистина беше гениален ход. И до ден-днешен не съм наясно.

— Говори ли ви нещо името Олег Петрович Личко? Познавали ли сте този човек?

— Личко ли? — попита Аргунов. — Не, за пръв път чувам това име. Кой е той?

— През седемдесет и пета година Олег Петрович Личко е бил признат за виновен за изнасилванията и убийствата на шест малолетни деца. Не сте ли чували?

Дори да бях писател, майстор на словото, пак едва ли бих могъл да опиша достатъчно достоверно настъпилата промяна. Стана просто страшно да го гледаш. Стори ми се, че онова подсъзнателно решение, за което говорих преди малко, в този момент премина в областта на съзнателното и се оформи окончателно. От лицето на Аргунов ме гледаха очи на мъртвец.