Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Вдигнах рамене.
— Не знам, Лев Александрович. Може би никакво. Но аз искам да разбера какъв е бил вашият приятел Ситников в отношенията си с жените. И в частност бих искал да знам какви жени са му харесвали. Снаха му — Олеся, например отговаряше ли на неговите представи за женска красота?
Аргунов отново се напрегна, спокойствието сякаш не бе го спохождало.
— Вие сте полудели! Какво си позволявате? Да не намеквате, че Вячеслав наистина може да е опитал… Как можете!
— За нищо не намеквам, просто питам: Вячеслав Антонович намираше ли снаха си за красива?
— Нямам представа какво е смятал, но мога да ви кажа, че Олеся е най-обикновена млада жена, в нея няма абсолютно нищо особено, такова, заради което мъж на нашата възраст да изгуби самообладание. Безспорно не е грозница, но не е и фотомодел. Най-обикновена е, такива са хиляди, милиони.
Навлязох в чужд терен — никой не беше ми разрешавал да задавам въпроси за отношенията между Ситников и снаха му, тъй като аз не бях член на следствено-оперативната група. Бях дошъл тук само за да поразпитам за Елена Шляхтина и за седемдесетте години. Разбира се, трябваше ми легенда, която да обяснява интереса ми към онази стара история, но май взех да прекалявам. Вън от съвременността, участъкови Дорошин! Твоето място е в седемдесет и пета година, връщай се там.
— Да се върнем към Шляхтина, Лев Александрович. Вие знаехте ли, че тя е имала брат?
— Брат ли?!
Изумлението му май бе искрено. Значи и той не е знаел това, както и Мая Истомина. Да, Лена Шляхтина е умеела добре да маскира живота си. Интересно, а Ситников знаел ли е за брата? Или дори той не е знаел, макар че Лена е спяла с него?
— Да, роден брат — Михаил. Не знаехте, така ли?
— За пръв път чувам. Лена никога не е споменавала за него.
— Значи не сте знаели също, че той се е самоубил?
— Самоубил се е?! Кога?
— Ами по онова време, няколко месеца преди смъртта на Елена. Може би сте забелязали някакви промени в нейното поведение, та нали тя вероятно е била потисната заради самоубийството на брат си. Спомнете си, Лев Александрович.
Той се замисли, при това недоумяващият израз сякаш замръзна на лицето му.
— Не, не мога да кажа… Знаете ли, спомням си, че около половин година преди смъртта на Лена ние престанахме да се срещаме всички заедно…
— Защо? Случи ли се нещо?
— Не, нищо особено не се е случвало, просто престанахме — и толкоз. Със Славка аз се виждах толкова често, колкото и преди, само дето Лена престана да идва с него. Слава казваше, че тя нямала време, че смятала отново да кандидатства с творчески конкурс и използвала всяка свободна минута, за да работи върху ръкописите си. Защото нали тя смяташе да кандидатства в Литературния институт или във Факултета по журналистика, искаше да стане писателка.
— Да — кимнах аз, — знам. Излиза, че вие не сте я виждали преди смъртта й.
— Не съм.
Това беше обяснимо. Шляхтина е приключила своя страшен опит на наблюдение над брат си, убиеца, и вече е била готова да доработи дневника си до качеството на ръкопис. Но какво е станало с брат й? Така и не бях научил дали наистина се е самоубил, или му е помогнала сестра му. И дали му е помогнала сама. Ами ако помощник й е бил Ситников?
— Сигурно Вячеслав Антонович е тъгувал за своята приятелка. Специално вие вероятно сте изпитвали облекчение, когато Елена е престанала да идва на вашите срещи, като се има предвид, че все пак сте имали нещо като сблъсък, но на Ситников навярно му е било тъжно без нея. Нали?
— Да, тя много му липсваше, това си личеше — съгласи се Аргунов. — Мисля, че той все пак ме бе поизлъгал, когато ми каза, че изобщо не е влюбен в Лена. Друг е въпросът, че тя не го е обичала, във всеки случай, искала е да се омъжи за друг. Но той се бе примирил с това и се преструваше, че всичко е нормално, дори парадираше с това. Но дълбоко в душата си страшно се измъчваше и много тъгуваше за нея. Дори се промени, стана някак… затворен ли да го кажа, мрачен…