Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Аргунов се намръщи:
— А какво общо има тук Вячеслав? Нали разследвате убийството на някакъв Забелин?
— Аз разследвам и покушението срещу вашия приятел Ситников — спокойно отвърна Шурик. — Така че ще трябва да изтърпите присъствието ми и да отговорите на нашите въпроси.
Лицето на Аргунов се наля с кръв и аз се уплаших, че той всеки момент ще получи инсулт.
— И това ли разследвате? Значи по ваше нареждане не ме пускат в болницата при Вячеслав? Какво си позволявате вие? Защо да не мога да поговоря с приятеля си? Защо да не мога да го посетя? Що за произвол?! Лекарят ми каза, че Вячеслав е в тежко състояние, но е в съзнание и с него може да се разговаря, а вашият човек, който седи пред стаята, не ми позволи да вляза. Вячеслав е жертва, по него са стреляли, а вие се държите с него като с престъпник. Как не ви е срам!
Шурик Вилков беше от хората, които изобщо никога не изпитват срам — особено когато става дума за разследване на убийство, което той незабавно съобщи на развилнелия се Лев Александрович. Аз крадешком наблюдавах Аргунов и ми се стори, че целият му гняв не е нищо повече от игра, показност, целяща да скрие от външно око едно тежко мрачно безразличие.
— Не съм длъжен да ви обяснявам мотивите си за решенията, които вземам — гладко изпя Шурик многократно употребяваната фраза. — Ако обичате.
Той направи неопределен жест с пръсти и аз разбрах, че е дошъл моят ред. Станах.
— Лев Александрович, къде можем да поговорим двамата?
Той рязко се обърна и излезе от стаята, като избъбри през рамо:
— Елате в кабинета ми.
Аз послушно го последвах. Качихме се по стълбите на втория етаж. Кабинетът на Аргунов имаше много делови и абсолютно неуютен вид. Има стаи, които хората наричат „кабинети“ само за важност, макар че всъщност са предназначени за уединяване на човек, който се преструва, че трябва да поработи, а всъщност просто иска да остане сам и да не го закача никой, да не му досаждат с приказки. В такива „кабинети“ винаги има телевизор, фотьойли, ниски масички и непременно диван, на който сладко може да подремнеш, завит с пухкаво топло одеяло. Освен това там обикновено има вградено барче или каквато и да е друга мебелна секция, в която се пази алкохол за отпускане или откъсване от тегобите на ежедневието. По всичко личеше обаче, че кабинетът на Аргунов е помещение именно за работа. Никакви меки мебели, фотьойли или диванче, макар че стаята беше просторна и спокойно позволяваше да се постави и едното, и другото, и третото. Големи прозорци, много светлина, огромно бюро, кожен въртящ се стол с висока облегалка, от другата страна на бюрото — два „посетителски“ полуфотьойла, компютър, покрай всички стени — претъпкани с книги остъклени библиотечни шкафове. И нищо повече.
Лев Александрович мълчаливо седна на своя стол зад бюрото. Аз се настаних срещу него, на посетителското място.
— Е? Задавайте въпросите си. Само че имайте предвид: напразно губите и своето, и моето време, аз няма да ви кажа нищо ново.
— Лев Александрович, говори ли ви нещо името Елена Шляхтина?
За миг той се смути, после на лицето му се появи израз, който недвусмислено говореше, че не е забравил Шляхтина.
— Какво значение…
— Значи си я спомняте?
— Да, разбира се. Но това беше толкова отдавна… в средата на седемдесетте. И после, Лена умря, загина. Какво отношение има това към Слава и неговата снаха? Или пак искате да ме питате за Забелин?
— Не, искам да ви питам именно за Шляхтина. Разкажете ми за нея, ако обичате. Всичко, което можете да си спомните.
Агресивността на Аргунов се изпари някъде, той започна да говори нормално и дори почти спокойно. Виж ти, та той далеч не е стар, още няма шейсет години, а се държи също като старец, който вечно от всичко е недоволен и мърмори по всеки повод, но веднага разцъфва и разперва криле, стига само да му се даде възможност да си спомни младостта.
— Лена беше наша позната… дори приятелка, ако мога да се изразя така.
— Ваша? — уточних аз, като имах предвид множественото число. Защото той каза „наша приятелка“, а не „моя“.
— Моя и на Слава Ситников. Всъщност не бе точно така. Тя беше любовница на Слава, а за мен бе просто добра позната. Често се срещахме тримата, прекарвахме много време заедно.
Така било значи! Излиза, че Ситников и Шляхтина са били любовници. Все е нещо. Допълнителен щрих към портрета на Елена.
— Смятаха ли да се женят?