Звездни асове

— Колко време сме спали? — попита тя.

— Вие двамата около дванадесет часа, сега е десет сутринта. Аз станах малко по-рано и взех закуска! — каза Зак, сочейки им протеиновите порции.

— Мерси, Зак! — отговори Габриела.

— Освен това имах време да се разходя из вентилационните шахти и да разузная. Знам къде се намират останалите, както и някои други важни неща.

— В колко часа се събуди, за Бога? — попита Алекс с невярващ поглед.

— В шест, както винаги, защо?

Габриела също се облещи изумена:

— Не се ли чувстваше изморен след вчера?

— Че от какво толкова да се изморя? Вярно, ходенето на четири крака беше доста неприятно, но като цяло не съм правил нищо, което да надвишава дневните ми тренировки.

Докато закусваха, тримата обсъждаха ситуацията, в която се намират. Зак беше успял да трасира много от коридорите и шахтите и на старфона си имаше нещо като схематична карта, която можеше да покаже на останалите:

— Ето тук сме ние. Близо до нас е складът с храната, а малко по-надолу е колекторът. Ето там е залата, в която лъчът ни отведе, докато ни отвличаха и тази шахта минава над поточната линия, откъдето ме спасихте — Алекс и Габриела много добре си представяха това, което Зак им описваше, но имаше и друга част от картата, която им беше непозната.

— Ето тук, тази вентилационна шахта минава над нещо, което според мен е докинг-станция. В нея има много транспортни кораби и изтребители.

— А какво е това място? — и Алекс показа странно изглеждащ на картата символ, наподобяващ множество цилиндри.

— Тук ги държат.

— Останалите ли? — попита Габриела, едва сдържаща вълнението си.

— Да, всички, засмукани от лъча без нас тримата се намират там.

— В затворнически килии ли ги държат? — попита мрачно Алекс.

— По-лошо! — отговори Зак. — Тези цилиндри, които съм нарисувал на картата, изобразяват контейнери, всеки от които помества по един пленник. Доколкото можах да преценя от разстояние, контейнерите имат прозрачни еластични стени и са пълни с течност — някакъв разтвор.

— Но тогава, живи ли са хората вътре? Как дишат? — попита с ужас Габриела.

— Да, живи са, защото видях някои от тях да мърдат, но приличат на онези препарирани животни в кабинета по биология в училище, които стоят потопени в спиртен разтвор в стъкленици. Честно казано, когато ги видях, изпитах огромна благодарност към вас двамата, задето ме спасихте от тази участ, но също и страшна отговорност…

— Не си ни длъжник — намеси се Алекс. — Ако не те бяхме спасили, нямаше да оцелеем още дълго.

— Трябва да измислим начин да спасим останалите и себе си оттук — каза Габриела. — Щеше да е добре, ако имахме информация къде точно се намираме.

— Това може да се уреди! — каза Алекс. Този път бе негов ред да използва старфона си. Случвало му се беше и друг път да разчита на специалното приложение за позициониране на звездната карта. С негова помощ можеше да установи къде се намира навсякъде в познатия космос, дори в аркусианското пространство. Алекс си спомни, че плати преди време цели деветдесет и девет звездолара за това приложение, но сега смяташе, че е направил разумна инвестиция. Останалите се надвесиха над старфона, за да видят какво ще покаже. Когато след няколко секунди приложението откри местонахождението, най-лошите им предположения се оправдаха. Намираха се дълбоко зад граничната плоскост, разделяща аркусианското космическо пространство от това на Земния Съюз. Станцията сега гравитираше на своята първоначална орбита около планетата Хелена 9.