Звездни асове

Двамата откриха огън по един от петте излъчвателя, надявайки се бързо да го повредят. Огромният, дълъг няколкостотин метра извит стълб обаче представляваше много масивна и здрава структура, в която плазмените снаряди на техните ягуари сякаш просто потъваха, оставяйки едва забележима следа. Двамата съжалиха в този момент, че не запазиха никакви ракети. Въпреки всичко продължиха да стрелят, прелитайки около излъчвателя. Бяха решени да използват ако трябва всичките си муниции. Докато пикираше към излъчвателя, в моментите, когато бе най-близко, Алекс можеше ясно да различи отделните летящи във въздуха тела. Дори успя да разпознае кадетските униформи на „Перперикон“, с които бяха облечени някои от тях. Изведнъж се случи нещо, което накара кръвта във вените му да замръзне. Неговият ягуар спря устрема си и се забави, докато в един момент увисна неподвижно във въздуха. Алекс натисна дросела докрай, но ягуарът не помръдваше. Около него имаше златисто сияние. Той погледна назад и видя, че сиянието всъщност е по-малък лъч, идващ от аркусианската база. Това лъчение задържаше ягуара и скоро започна да го придърпва към себе си.

— Уловиха ме! „Огнен орел“, до „Златна стрела“, хванаха ме с лъч!

— И мен! Не мога да направя нищо! — чу се гласът на Габриела. Алекс погледна надясно и видя в далечината уловения Ягуар 7. През дюзите на двата двигателя излизаше синкав огън, те работеха на пълна мощност, опитвайки да откопчат ягуара от клопката, но беше невъзможно. Скоро двамата с Габриела започнаха да се приближават към отвор в корпуса на базата. Тя щеше да ги погълне!

— Слушай! — извика Алекс, на когото му беше дошла отчаяна идея. — Има само едно нещо, което можем да направим. Да кажем, че вече съм го пробвал. Когато стигнем до основата на отвърстието, трябва да натоварим двигателите на максимум, над допустимия безопасен лимит.

— Алекс, дори тогава няма да имаме достатъчно мощност да се измъкнем! — отговори отчаяно Габриела.

— Не става дума за това — Алекс говореше бързо, защото вече приближаваха отвърстието. Още една минута и щяха да са вътре в станцията. — Когато пренатоварим двигателите, те ще избухнат. Взривът може да нанесе достатъчно щети на устройството, което ни привлича.

— Но така…

— Не се притеснявай, всеки ягуар има кокпит, направен да издържи дори, ако останалата част от кораба се взриви. Все пак не е сигурно, че ще оцелеем, но по-добре да загинем, отколкото да служим за опитни мишки на аркусианците!

Последваха няколко напрегнати секунди на мълчание, след което по радиостанцията се чу решителният, макар и треперещ глас на Габриела:

— Съгласна съм!

Алекс се чувстваше безпомощен да се противопостави на силата, която го дърпаше към разтворената паст зад него. Единствено оставаше надеждата, че отчаяният му план ще проработи. Когато се намираха на метри от сияещото отверстие, двамата заповядаха на бордовите компютри да отменят безопасното ограничение и да натоварят двигателите с максималната възможна мощност. Всичко започна да се тресе. Корабът преминаваше през светлинната мембрана на отверстието и попадаше в мрачната вътрешност на аркусианската структура. Изведнъж се чу неописуем тътен. Алекс усети ударната вълна само за миг, след което изгуби съзнание. Известно време мислеше, че е мъртъв. Лежеше неподвижен в мрака, чувствайки се напълно лек, сякаш е безплътен. Това ли се случваше, когато душата се отдели от тялото ти? — мислеше си той. Но скоро болката се завърна. Усети тежест в главата, ушите му забучаха, гръбнакът го болеше, заедно с почти всяка част от тялото му. Отвори очи и мъчително си пое въздух. Беше мрачно, само една бледа светлина в далечината хвърляше студения си отблясък. Стъклото на кокпита имаше няколко пукнатини, но беше издържало на взрива. Усещаше миризмата на дим. Даде си сметка, че след като не се намира на повърхността на планетата значи все пак бе попаднал във вътрешността на станцията.