![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
— За това ти говоря.
— И какво е то?
— Металът, с който каджът е убил Божествата — казва Шара. — Не подлежи на божествено влияние. С това парче каджът е екзекутирал Юков, прострелял го е в главата. Трябва само да примамим Колкан навън, после някой би могъл да стреля по него с това, точно като през Войната.
— Добре… Ако приемем, че всичко, което казваш, е вярно, не е ли логично по време на Войната каджът да е имал стотици и дори хиляди от тези малки парченца метал?
— Е… да.
— Но сега само ти имаш такова?
— Да.
— Добре. Как ще го примамим?
— Ами…
— И какво ще стане, ако не го уцелим?
— Ами тогава… ще трябва да си приберем стрелата, предполагам.
Малагеш я зяпва с равни дози изумление и раздразнение.
— Нямах време да съставя план! — казва Шара.
— Сериозно? По нищо не личи.
— Нямах представа, че всичко това ще се случи сега!
— Да, ама се случва! И да си призная, главен дипломат, според мен тоя план няма да сработи!
Подът под краката им се разлюлява. Отвън викат войници. Шара и Малагеш стигат до прозореца точно навреме да видят как една четириетажна сграда на десетина пресечки от тях се срутва, сякаш я събарят тежки машини. От прахоляка и отломките се появяват силуети в лъскава стомана, вдигнали право нагоре гигантските си мечове.
— Достатъчно силни са да рушат сгради? — ахва изумено Шара.
— И какво казва планът ти за тях? — пита Малагеш.
Шара наглася очилата си.
— С какво оръжие разполагате?
— С обикновени арбалети, плюс пет малки оръдия за многократна стрелба. — Малагеш събира палеца и показалеца си в кръгче. — Навиваш ги и те изстрелват ей толкова големи снарядчета два пъти в секунда.
— По-големи оръдия нямате, така ли?
Малагеш клати глава.
— Не. Споразумението забранява използването на преносима тежка артилерия на територията на Континента.
— И според теб тези снарядчета ще могат ли да пробият бронята на онези… неща?
— Ами, бронята им е божествена, така че…
— Да, но може би Колкан все още не знае за барута — разсъждава на глас Шара.
— Не съм склонна да поема този риск. Бих предложила да се оттеглим… Само дето онези неща се движат много бързо.
— А дори да се оттеглим, това няма да ни спаси от летящите бойни кораби — казва Шара.
Малагеш я зяпва невярващо.
— Какви летящи бойни кораби?
— Нямам време да ти обяснявам сега. Имаме ли работещ телеграф?
Малагеш клати глава.
— Линията замлъкна преди няколко минути. Всъщност всичко електрическо спря да работи.
— Явно е от влиянието на Колкан. Не можем да се оттеглим, не виждам как ще останем тук, не можем да предупредим и Галадеш… — Шара разтрива слепоочията си. „Винаги съм се питала дали ще умра за страната си, но никога не ми е хрумвало, че ще умра по този начин“ — мисли си.
Поглежда назад към отвореното чекмедже, иска ѝ се — пълна глупост — да намери там още едно парченце черно олово.
Вместо това вижда кожена торбичка. Знае какво има вътре — десетина малки бели хапчета.
— Хм — измърморва тя под нос. Взема торбичката и надниква в нея.
— Ако ти хрумва нещо гениално — казва Малагеш, — съветвам те да го измислиш възможно най-бързо.
Шара изважда едно хапче и го вдига пред очите си.
— Философски камък.
— Опиатът, който даде на онова хлапе в полицейския арест?
— Да. Помага ти да общуваш с Божествата, но също така… Подсилва действието на много чудеса.
— И?
„Това е самоубийство“ — мисли си Шара.
— И? — повтаря Малагеш.
„Да не го направя също е самоубийство.“
Накрая казва с неохота:
— Аз знам доста чудеса.
— Така! — крещи Малагеш. — Отворете си добре ушите!
Още една сграда се срива, само на няколко пресечки, и сейпурските войници се споглеждат смутено, но Малагеш продължава:
— Още от деца всички вие сте си мечтали да станете като каджа, нали? Представяли сте си как вие водите онези битки, как вие печелите онези победи, как се къпете в славата. Е, нека ви припомня, момчета и момичета, един исторически урок… — Нещо избухва близо до брега на реката; огнена топка с диаметър двайсетина стъпки се издига във въздуха между два високи бели небостъргача. — Помните ли как Нощта на червените пясъци се е сдобила с името си? Помните ли как каджът извел опърпаната си войска от стотина освободени роби в пустинята Хадеш и се озовал лице в лице не само с Божеството Воортя, а и с пет хиляди бронирани континентални воини. Воини, които адски много приличали на онези там. — Тя сочи към улицата, където сребристи силуети посичат хора, каруци, автомобили, сгради, всичко. — Врагът ги превъзхождал многократно, на равен терен, без абсолютно никакво стратегическо предимство за каджа и неговите хора! Всеки нормален военачалник би стигнал до извода, че са обречени. Аз бих стигнала до извода, че са обречени. Но не били, защото каджът извадил оръжие, заредил го със специален снаряд и стрелял право в проклетото лице на Воортя! — Почуква се с показалец по средата на челото. — И веднага щом Воортя умряла, броните на онези континентали — които били толкова дебели, толкова тежки, толкова непробиваеми и толкова магически леки — изведнъж станали точно толкова тежки, колкото биха били без магията на Божеството. И армията се сринала под тежестта им. Без своето Божество онези ужасни воини били беззащитни, затиснати под стотици килограми желязо и стомана! И войската на каджа, шайка необучени роби и фермери, които цял живот търпели издевателствата на подобни воини, се нахвърлили отгоре им и ги довършили с ножове, камъни и шибани градински инструменти! — Един от крановете при новия мост се клати напред-назад като метроном, после пльосва в ледените води на Солда. Ята скорци се вият над града, пищят и чирикат. — За една нощ избили пет хиляди мъже! Избили ги както лозар реже грозде от асма! Газели в кръв до глезените! И точно затова, момчета и момичета, наричаме онази битка Нощта на червените пясъци!