Дълбина в небето [bg]

След всяка експедиция обаче Фам отново се завръщаше в Намджем. И всеки път променяше своя Велик замисъл, понякога стигайки до неговото пълно заличаване. Сура старееше. Вече имаше два-три века живот зад гърба си. Тялото й стигна предела, до който медицинската наука поддържа един организъм млад и жизнен. Дори някои от децата им вече бяха старци, защото се задържаха твърде дълго на едно място между две пътувания. Понякога, загледан в очите на Сура, Фам виждаше там натрупан жизнен опит, който беше непостижим за него.

Всеки път, когато се завърнеше от поредното пътешествие, Фам й задаваше един и същи въпрос. В една нощ, след като се бяха любили почти толкова бурно и страстно като в първите години, той почти изрева насреща й:

— Не съм искал животът ни да се подреди така, Сура! Планът трябваше да важи и за двама ни. Ела с мен или поне започни да пътуваш отново, макар и сама.

„Така ще можем да се срещаме отново и отново, колкото и дълго да живеем.“

Тя се отдръпна от него, пъхна ръка под тила му и се усмихна тъжно.

— Така е. И двамата си въобразявахме, че непрекъснато ще се носим между звездите. Странно как това се оказа най-голямата грешка в нашия замисъл. Ако сложиш ръка на сърцето обаче, ще признаеш, че още от самото начало си даде сметка за необходимостта един от нас да стои в центъра на операцията и да я ръководи, да следи за изпълнението на плана по време на това безкрайно Бдение.

Завладяването на Вселената беше свързано с милиарди дребни подробности, а те не можеха да се уредят, докато главните участници са потънали в летаргичен сън.

— Така е, но само през първите векове, а не през… През целия ти живот!

Сура поклати глава и ръката й се спусна надолу по гърба му.

— Боя се, че сгрешихме — тя зърна страдалческото изражение и привлече лицето му към себе си. — Моят беден варварски принц. — Той усети безмерната гордост в иначе закачливия й тон. — Ти си моето безценно съкровище, същински гений, осенен от велика идея. Но аз те обичам по съвсем друга причина. В главата ти цари постоянна бъркотия. Малкият Фам израсна в преддверието на ада. Видял си предателства и самият си бил предаден. Познал си злото почти толкова добре, колкото и някой злодей с окървавени ръце. Не щеш ли, един ден малкият Фам попадна в приказния свят на пътешествия и рицари, където честта е най-важното нещо. В главата ти по някакъв странен начин заживяха тези два свята. А ти посвети целия си живот на идеята да преобразиш вселената така, че да отговаря на твоите представи за нея. И почти постигна своята цел, поне според мен. Но явно на теб и това не ти е достатъчно, за да се почувстваш удовлетворен. Ето защо аз трябваше да остана на Намджем, за да успее нашият план. А ти трябваше да заминеш пак по същата причина. Жалкото е, че го направи, осъзнавайки ясно последиците, нали така, Фам?