В капана на времето [bg]

Когато Джейми си беше у дома, стоеше много при мен, разговаряхме как е минал денят му или обсъждахме последните якобитски писма. Крал Джеймс явно беше научил за инвестицията на сина си в портвайн и я одобряваше изцяло: „… звучи многообещаващо, надявам се да е чудесен начин да се сдобиеш със средствата, които ще ти помогнат да се установиш във Франция.”

— Значи Джеймс смята, че парите ще отидат за издръжката на Чарлс и ще му създадат положение тук. — казах аз. — Мислиш ли, че наистина е така? Луиз идва следобед и каза, че Чарлс я посетил миналата седмица — настоял да я види, въпреки че тя отначало отказала. Бил много развълнуван и доволен, но не ѝ обяснил защо. Все намеквал загадъчно за нещо голямо, което щял да направи. „Голямо приключение”, така се изрази. Това не ми звучи като обикновена инвестиция в портвайн.

— Така е. — Джейми изглеждаше мрачен.

— Хм… Е, по всичко личи, че Чарлс не възнамерява да се установи с печалбите от сделката и да се превърне в изтъкнат парижки търговец.

— Ако обичах облозите, не бих заложил на това — каза Джейми. — Въпросът сега е как ще го спрем.

***

Отговорът дойде след няколко дни, след много разговори и безполезни предположения. Мърто беше с нас в спалнята, беше ми донесъл няколко топа плат от пристанището.

— Говори се, че в Португалия е избухнала зараза от шарка — каза той, като стовари на леглото скъпото моаре, сякаш беше конско зебло. — Тази сутрин пристигнал кораб с желязо от Лисабон и началникът на пристанището го претърсил здравата с трима помощници. Ама не открил нищо. — Видя бутилката с бренди на масата, наля си половин чаша и започна да го пие като вода — на големи глътки. Гледах това изпълнение с отворена уста, единствено възклицанието на Джейми ме откъсна от спектакъла.

— Шарка?

— Да — рече Мърто между глътките. — Едра шарка. — Вдигна пак чашата и продължи с освежаването.

— Шарка — прошепна Джейми. — Шарка.

Смръщеното му лице бавно се отпусна и вертикалната бръчка между веждите изчезна. Погледна ме замислено, после се облегна в креслото с ръце зад врата и се втренчи в Мърто. На широката уста играеше лека усмивка.

Мърто наблюдаваше този процес със скептично примирение. Беше пресушил чашата и се сгърби на стола си, а Джейми рязко се изправи и започна да го обикаля, свиркайки беззвучно през зъби.

— Предполагам, че ти хрумна нещо? — попитах аз.

— О, да — отвърна той и се засмя тихо. — О, да! Хрумна ми.

Обърна се към мен, с дяволито светнали очи.

— Имаш ли нещо в сандъчето си, от което човек може да получи треска? Или пък да се изрине?