В капана на времето [bg]

— Много ли боли? — попитах със съчувствие.

— Малко. Трябва му само почивка. — Изправи се и се протегна с наслада. Дългите му ръце почти достигнаха почернелите дъбови греди над камината. — Схванах се в каретата; предпочитам да яздя.

— Аз също. — Потърках кръста си, болеше ме от пътуването.

Болката като че ли се спускаше надолу, през таза към краката. Предположих, че ставите ми се разхлабват заради бременността.

Прокарах ръка по крака на Джейми и посочих към леглото.

— Ела и легни настрани. Имам много хубав мехлем, ще ти намажа крака. Може да успокои болката.

— Щом нямаш нищо против. — Надигна се сковано, легна на лявата си страна и вдигна килта над коляното си.

Отворих сандъчето с лекарства и зарових из кутийките и шишенцата. Агримония, червен бряст, лековита разваленка… о, ето го. Извадих малкото синьо стъклено шишенце, което мосю Форе ми беше дал, и отвъртях капачката. Помирисах го предпазливо; мехлемите бързо гранясваха, но този изглежда беше смесен с много сол за консервация. Имаше приятен, мек аромат и красив цвят — наситеното жълтеникавобяло на прясна сметана.

Загребах малко и го размазах по дългия мускул на бедрото, като надигнах килта над хълбока на Джейми. Плътта му беше топла; но не с топлината на инфекция, а с топлината на младо мъжко тяло, загрято от усилието и от пулса на крепко здраве. Втрих внимателно мехлема в кожата му, усещах издутината на силния мускул. Джейми изсумтя тихо, когато натиснах.

— Боли ли?

— Аха, малко, но не спирай. Имам чувството, че ми помага. — Изсмя се. — Не бих го признал пред друг, сасенак, но наистина беше забавно. Не се бях разкършвал така от месеци.

— Радвам се, че си се забавлявал — отвърнах сухо и добавих още мехлем. — Аз също не скучах. — Без да спирам масажа, му разказах за предложението на Сандрингам.

Той изсумтя в отговор и се смръщи, защото докоснах по-чувствително място.

— Значи Колъм беше прав, че този човек може да помогне за сваляне на обвиненията.

— Така изглежда. Предполагам, че въпросът е дали искаш да го направи? — Опитах да не сдържам дъха си, докато чакам отговора. Първо, знаех какъв ще бъде той; Фрейзър бяха прочути с упоритостта си и въпреки че майка му беше Макензи, Джейми бе Фрейзър до мозъка на костите си. Щом беше решил да спре Чарлс Стюарт, нищо не бе в състояние да го спре. Все пак предложението беше изкушаващо — за мен, а също и за него: да се върне у дома в Шотландия, да живее спокойно.