![Черният манастир [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/8/1/cherniyat-manastir-bg-download.jpg)
Черният манастир [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554451
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Черният манастир [bg]». Краткое содержание книги:
— По съображения за сигурност трябва да останем облечени, но ти предлагам да си свалиш панталона.
Предложението му допадна и той смъкна панталона и гащетата си. Вивиан клекна пред него.
— Днес ще научим една нова дума на италиански. Фелацио. — Лапна еректиралия му пенис и му показа значението на думата нагледно.
— В класическите руини има някаква романтика, нещо злокобно красиво във връщането на една голяма сграда към природата — заяви Вивиан по обратния път към хотела.
— Аха. Утре вечер трябва да се усамотим някъде.
— Това едва ли ще се случи в джунглата.
— Е… ще видим.
— И без това ме е срам, че Хенри и полковник Ган знаят какво сме правили.
— Мисля, че не знаят.
— Аз пък мисля, че няма как да не са чули как пъшкането ти отеква в галерията.
— Сериозно?
Влязоха във вече потъналото в мрак фоайе. В отсрещния край на просторното помещение лежаха костите на изкланите мъже. Там беше умрял и свещеникът.
— Утре ще идем там, където е отивал отец Армано — каза Вивиан. — Не бъди циничен, той ще ни покаже пътя.
— На това разчитам.
— Знаеш ли каква е онази статуя?
— На двуликия тип ли?
— На Янус, римския бог на новата година, който едновременно гледа назад и напред.
— Разбирам.
— Сега сме януари.
— Ясно.
— Това ми напомня за нещо. Когато учех в английския пансион, прочетох един страшно красив пасаж, откъс от коледното обръщение на Джордж Шести към английския народ в най-мрачната година от войната: „И аз казах на човека, който стоеше на портата на годината: «Дай ми светлина, за да се отправя сигурно в неизвестността». И човекът отвърнал: «Тръгни в мрака и постави ръката си в десницата Божия. Това е по-добре за теб от светлина и по-сигурно от известността»“.
— Наистина е красиво.
— Постави ръката си в десницата Божия, Франк.
— Ще опитам.
— Ще го направиш.
Върнаха се при другите.
50.
Станаха преди изгрев-слънце и докато чакаха да съмне, закусиха с хляб и варени яйца. Бяха прекарали дълга, неудобна нощ. Звуците на джунглата не им бяха дали да заспят. Пърсел започваше да се пита дали каквото и да е друго, освен Светия Граал, си заслужава да бъдат хапани от комари и непрекъснато да се вслушват за воините гала.
Вивиан изглеждаше бодра и това го дразнеше.
Ган също беше готов за тръгване, ала Хенри не изглеждаше добре и Франк малко се безпокоеше за него. Но ако по-възрастният му колега се оплачеше, той щеше да му напомни чия е била идеята за всичко това. Но дали пък всъщност не беше негова?
Най-после се съмна и напуснаха относителната безопасност на хотела и се спуснаха по стълбището. Бързо прекосиха откритото пространство, провряха се през храсталака и огледаха шосето.
— Аз ще мина пръв, после вие един по един — прошепна Ган.
Пресече тесния път и приклекна в гъсталака от отсрещната страна. Последва го Меркадо, после Вивиан и накрая Пърсел.
Започнаха да оглеждат храстите край пътя за пътеката, по която преди четирийсет години отец Армано можеше да е стигнал до своя затвор и която отново да е търсел, преди да умре в балнеокурорта. „Dov’ѐ la strada?“ Ала дори Ган не намери пролука в стената от преплетена растителност.
— Ще тръгнем по шосето, въпреки че не ми се ще — реши британският офицер. — Както виждате, дренажната канавка е частично запълнена с пръст и обрасла с храсти. Ако чуем автомобил или конски копита, ще залегнем в нея.
Особено конски копита, помисли си Франк.
Тръгнаха на юг по стария италиански път, по който сякаш преди цяла вечност Франк, Меркадо и Вивиан бяха пристигнали от Адис Абеба. Пътят, спомняше си Франк, беше трамбован, и сега той виждаше останки от асфалта и чакъла, положени от италианската армия преди четирийсет години. Но когато свещеникът бе минал по него, ако изобщо беше минал, италианските инженери още не бяха стигнали дотук. Нещо повече — всички пътеки, които го пресичаха, можеше да са били по-забележими преди четири десетилетия, преди районът да обезлюдее.
От време на време Ган спираше и разбутваше шубраците с мачетето си.
— Така скоро ще се върнем в Шоан — заяви Франк след половин час.
— Дотам има още два часа, господин Пърсел.