Черният манастир [bg]

— Не ще и питане. — Пърсел отново си погледна часовника. — Трябва да тръгвам. — Той се изправи. — Предай на Хенри много поздрави. И че ще се видим при следващото ми идване в Рим.

Тя също стана и се погледнаха в очите.

Франк си помисли, че Вивиан ще му предложи да се разходи с нея по пътеката към службата на Хенри. Тя обаче не го направи.

— Пожелавам ти цялото щастие на света — каза й Пърсел.

— А аз ти пожелавам Божия покой и Божията любов.

— И на теб.

— Връзката между нас никога не може да се скъса.

— Така е.

Нямаше какво друго да си кажат и той не искаше сбогуването им да е неловко или емоционално, затова просто рече: „До скоро“, обърна се и се отдалечи.

За пръв път усещането му за загуба не се компенсираше от усещане за облекчение. Всъщност имаше чувството, че животът му свършва.

Знаеше, че не бива да се обръща, ала нещо го накара да го направи. Тя стоеше до пейката и го гледаше.

Той направи още няколко крачки и отново се обърна. Вивиан продължаваше да се взира в него.

Франк тръгна обратно към нея и тя тръгна насреща му.

Спряха на няколко крачки един от друг и той видя, че в очите й блестят сълзи.

— Къде е Хенри? — попита я Пърсел.

— Казах му да не идва.

Той кимна.

— Ти обеща да ме приемеш обратно — напомни му Вивиан.

Франк помисли, че тя поставя въпроса чисто хипотетично, ала явно грешеше.

Вивиан се усмихна.

— Свободен ли си?

— Да.

— Е, вече не си.

Той не знаеше какво да каже, затова попита:

— Искаш ли да се поразходим?

Вивиан го хвана под ръка и тръгнаха из ватиканския парк.

— Ти ми обеща да се върнем на Капитолийския хълм.

— Обещах ти — потвърди Пърсел. — Багажът ти в моята стая във „Форум“ ли е вече?

— Не съм чак толкова нахална. Във фоайето е. — А после каза: — Ние сме създадени един за друг. Повярвай.

— Вярвам.